— Да — каза той стегнато — малкият ти номер с камъка. Знаеш ли, че почти ми докара сърдечен удар? А това не става много лесно.
Бесният му поглед ме стряскаше и се затрудних с отговарянето.
— Исках да помогна… Сет беше ранен…
— Сет само се преструваше, че е ранен, Бела. Беше номер. И тогава ти…! — той поклати глава, неспособен да довърши. — Сет не можеше да види какво правиш, затова аз трябваше да се намеся. Сега Сет е малко сърдит, че победата не е изцяло негова.
— Сет се е… преструвал?
Едуард кимна сковано.
— Оо.
И двамата погледнахме към Сет, който усърдно ни игнорираше, гледащ към пламъците. Самодоволство струеше от всеки косъм от козината му.
— Е, не знаех — казах аз, защитавайки се. — А и не е лесно да си единственият безпомощен човек наоколо. Само почакай да стана вампир! Няма да стоя отстрани следващия път!
Дузина емоции преминаха по лицето му преди то да придобие развеселено изражение.
— Следващия път? Да не би скоро да очакваш друга война?
— С моя късмет — кой знае?
Той завъртя очи, но виждах, че направо лети — облекчението беше много приятно и за двама ни. Беше свършило.
Или… беше ли всъщност?
— Почакай. Не каза ли нещо преди това… — сепнах се аз, припомняйки си какво точно беше преди — какво щях да кажа на Джейкъб? Раздвоеното ми сърце биеше болезнено. Беше трудно да повярвам, почти невъзможно, но най-трудната част от деня още не беше минала — но аз продължих, въпреки това. — За усложнение? За Алис, че трябвало да задължи Сам да изпълни плана. Каза, че било близо. Какво е било близо?
Очите на Едуард просветнаха към Сет и те си размениха погледи.
— Е? — попитах аз.
— Всъщност е нищо — каза бързо Едуард. — Но ние трябва да тръгваме…
Той започна да ме тегли към гърба си, но аз се опънах и отдръпнах настрани.
— Дефинирай ми нищо.
Едуард взе лицето ми с две ръце.
— Имаме само минутка, така че не се паникьосвай, става ли? Казах ти, че няма защо да се страхуваш. Довери ми се за това, моля те?
Кимнах, опитвайки се да скрия внезапния страх — колко още можех да понеса преди да рухна?
— Няма причина да се страхувам. Ясно.
Той сви устни за секунда, докато решаваше какво да каже. После внезапно погледна към Сет, сякаш той го бе повикал.
— Какво прави тя? — попита Едуард.
Сет изскимтя — звукът беше загрижен и притеснен. Накара космите по врата ми да настръхнат. Всичко беше мъртвешки тихо за една безкрайна секунда.
И тогава Едуард се задави.
— Не! — и една от ръцете му се протегна във въздуха, сякаш за да сграбчи нещо, което не можех да видя. — Недей…!
Тялото на Сет потрепери и той нададе вой, изпълнен с агония и изтръгнат дълбоко от дробовете му.
Едуард падна на колене в същия момент, хващайки главата си с две ръце, лицето му беше набраздено от болка.
Извиках веднъж от страх и паднах на колене до него. Опитах се да издърпам ръцете му от лицето му — глупаво от моя страна, защото дланите ми бяха студени и влажни от пот и се хлъзгаха по мраморната му кожа.
— Едуард! Едуард!
Очите му се фокусираха върху мен — с видимо усилие той отпусна стиснатите си зъби.
— Всичко е наред. Ще се оправим. Всичко… — гласът му се пречупи и той потрепери отново.
— Какво става? — проплаках аз, докато Сет виеше измъчено.
— Добре сме. Ще се оправим — задъха се Едуард. — Сам, помогни му…
И изведнъж осъзнах, че когато каза името на Сам, той не говореше от свое име или от името на Сет. Никаква невидима сила не ги нападаше. Този път проблемът не беше тук.
Той използваше цялата численост на глутницата.
Бях изразходила цялата си енергия. Тялото ми беше безсилно. Паднах, но Едуард ме хвана преди да съм се ударила в камъните. Той скочи на крака, държейки ме в ръцете си.
— Сет! — изкрещя Едуард.
Сет беше приклекнал, все още в агония и гледаше сякаш смяташе да се втурне право в гората.
— Не! — нареди Едуард. — Отиваш си право вкъщи. Сега. Възможно най-бързо!
Сет изскимтя, клатейки огромната си глава настрани.
— Сет. Довери ми се.
Големият вълк се загледа в отчаяните очи на Едуард за един миг и после се изправи и полетя към дърветата, изчезвайки като призрак.
Едуард ме прегърна здраво и после и ние профучахме през сенчестата гора, но по различен път от този, който вълкът беше поел.
— Едуард — преборих се със свитото ми гърло и проговорих. — Какво е станало, Едуард? Какво се е случило със Сам? Къде отиваме? Какво става?
— Трябва да се върнем на игрището — каза ми той с нисък глас. — Знаехме, че има голяма вероятност това да се случи. По-рано тази сутрин, Алис го видя и предаде на Сам и Сет. Волтури са решили, че е време да се намесят.