Волтури.
Прекалено много. Мозъкът ми отказа да направи някакъв извод от думите, сякаш се преструваше, че не разбира. Дърветата се тресяха като минавахме покрай тях. Той тичаше надолу толкова бързо, че усещането беше сякаш падахме стремглаво, изпуснали контрол.
— Не се паникьосвай. Те не са дошли за нас. Просто нормалното евентуално появяване на тези, които обикновено разчистват след такива случаи. Нищо важно, те просто си вършат работата. Разбира се, трябва да са изчислили момента на пристигането си много точно. Което ме кара да вярвам, че никой в Италия не би тъгувал, ако тези новосъздадени бяха намалили сметката на семейство Кълън. — Думите излязоха през зъбите му тежки и сурови. — Ще знам със сигурност какво са си мислели, когато се появят на игрището.
— За това ли се връщаме там? — прошепнах аз. Можех ли да се справя с това? Нежелани картини на диплещи се черни роби пропълзяха в съзнанието ми и аз се постарах да се отърся от тях. Бях близо до точката си на пречупване.
— Това е част от причината. Главно се връщаме, защото ще е по-безопасно за нас да се представим всички заедно. Те нямат причина да ни безпокоят, но… Джейн е с тях. Ако тя разбере, че ние сме сами някъде далеч от другите, това би я изкушило. Както Виктория, Джейн вероятно ще се досети, че съм с теб. Разбира се, Деметри е с нея. Той би могъл да ме намери, ако тя го помоли.
Не исках и да си мисля за това име. Не исках да виждам онова ослепително изискано детско лице в главата си. Странен звук излезе от гърлото ми.
— Шшт, Бела, шшт. Всичко ще бъде наред. Алис може да го види.
Алис може да го види? Но тогава… къде са вълците? Къде е глутницата?
— Глутницата?
— Трябваше бързо да се махнат. Волтури не вярват на примирия с върколаци.
Усещах как дишането ми се ускорява, но не можех да го контролирам. Започнах да се задъхвам.
— Кълна се, те ще са добре — обеща ми Едуард. — Волтури няма да разпознаят миризмата им, няма дори да разберат, че вълците са тук — те не са вид, който им е познат. Глутницата ще бъде добре.
Не можех да разбера какво ми обясняваше. Концентрацията ми беше разкъсана от всичките ми страхове. Ще се оправим, беше казал той преди… и Сет, виещ в агония… Едуард беше избегнал първия ми въпрос, разсейвайки ме с Волтури…
Бях на ръба — държах се само с върховете на пръстите си.
Дърветата бяха замазани петна, които минаваха покрай него като буйни води.
— Какво е станало? — прошепнах отново. — Преди това. Когато Сет виеше? Когато те болеше?
Едуард се поколеба.
— Едуард! Кажи ми!
— Всичко свърши — прошепна той. Едва го чувах от вятъра, който създаваше със скоростта си. Върколаците не бяха преброили своята половина… мислели са, че това са били всичките. Разбира се, Алис не би могла да види…
— Какво е станало?!
— Един от новосъздадените се е криел… Лия го е намерила — доста глупава и самонадеяна постъпка от нейна страна, опитвала се е да докаже нещо. Нападнала го е сама…
— Лия — повторих аз и се усетих прекалено слаба, за да почувствам срам от облекчението, което премина през мен. — Тя ще се оправи ли?
— Лия не е ранена — промърмори Едуард.
Гледах го за една дълга секунда.
Сам, помогни му — беше казал Едуард. На него, не на нея.
— Почти стигнахме — каза Едуард и загледа в една точка в небето.
Автоматично очите ми проследиха погледа му. В небето имаше тъмен пурпурен облак, ниско над дърветата. Облак? Но беше толкова необичайно слънчево… Не, не беше облак — разпознах плътната струя пушек, точно като тази в нашия лагер.
— Едуард — казах аз с едва доловим глас. — Едуард, някой е пострадал.
Бях чула отчаянието на Сет, бях видяла мъката, изписана по лицето на Едуард.
— Да — прошепна той.
— Кой? — попитах аз, макар и вече да знаех отговора.
Разбира се, че знаех. Разбира се.
Дърветата се забавяха около нас, тъй като достигахме крайната си цел.
Отне му дълъг момент, за да ми отговори.
— Джейкъб — каза той.
Можех само да кимна веднъж.
— Разбира се.
И тогава се изплъзнах от ръба, за който се държах вътре в главата си.
Всичко потъна в тъмнина.
Първото нещо, което усетих беше допира на студени ръце. Повече от един чифт. Две ръце ме държаха, една длан лежеше на бузата ми, пръсти ме милваха по челото и още няколко пръста, натискащи леко китката ми.
Тогава чух и гласовете. Първоначално бяха само лек шум и после се усилиха и станаха ясни, сякаш някой увеличаваше звука на радио.
— Карлайл, минаха пет минути — каза гласът на Едуард разтревожен.
— Ще се свести, когато е готова, Едуард — каза гласът на Карлайл, винаги спокоен и сигурен. — Прекалено много неща й се струпаха днес. Нека съзнанието й се защити.