— Ще бъда благодарен, ако предадеш и моите на него.
— Разбира се — Джейн се усмихна. Лицето й беше почти прекалено хубаво, когато бе така въодушевена. Тя погледна обратно към пушека. — Изглежда сте свършили нашата работа днес… поне голяма част от нея. — Очите й проблеснаха срещу заложницата. — Просто от чисто любопитство, колко бяха? Оставили са доста големи следи от разрушения в Сиатъл.
— Осемнадесет, включително и тази — отвърна Карлайл.
Очите й се разшириха и тя отново погледна към огъня, изглежда преценяваше по размера му. Феликс и другата сянка се спогледаха, но този път по-дълго.
— Осемнадесет? — повтори тя, гласът й звучеше несигурен за пръв път.
— Всичките съвсем млади — каза Карлайл презрително. — И не бяха обучени.
— Всички? — гласът й стана остър. — Тогава кой е създателят им?
— Името й беше Виктория — отговори Едуард без капка емоция в гласа си.
— Беше? — попита Джейн.
Едуард наклони главата си към източната част на гората. Очите на Джейн зашариха нагоре и се фокусираха на нещо далечно. Другият пушек? Не погледнах натам, за да проверя. Джейн гледаше натам за един дълъг момент и после отново разгледа от близо огъня.
— Тази Виктория — и тя ли се включва към тези осемнадесет?
— Да. Тя беше заедно само с още един. Той не беше толкова млад, колкото тази тук, но беше по-стар с около година.
— Двадесет — ахна Джейн. — Кой се разправи със създателя?
— Аз — отговори й Едуард.
Очите на Джейн се присвиха и тя се обърна към момичето до огъня.
— Ти — рече тя с мъртвешки глас по-грубо от преди. — Името ти.
Новосъздадената хвърли на Джейн убийствен поглед и устните й се стиснаха здраво.
Джейн също й се усмихна ангелски.
Писъкът на новосъздаденото момиче беше ужасно остър — тялото й се изви вдървено в изкривена неестествена поза. Извърнах поглед, борейки се с желанието да запуша уши. Стиснах зъби, надявайки се стомахът ми да издържи. Писъците се усилиха. Опитах да се съсредоточа върху лицето на Едуард, гладко и сдържано, но това пък ме накара да си спомня за момента, когато Едуард бе измъчван от болезнения поглед на Джейн и ми прилоша. Вместо това погледнах към Алис и стоящата до нея Есме. И техните лица не показваха никаква емоция.
И ето че най-накрая настъпи тишина.
— Името ти — повтори Джейн с непреклонен глас.
— Бри — задъха се момичето.
Джейн се усмихна и момичето изпищя отново. Задържах дъха си, докато звукът на болката й утихна.
— Ще ти каже всичко, което искаш да знаеш — каза Едуард през зъби. — Няма нужда да правиш това.
Джейн вдигна глава с внезапен хумор, светещ в погледа й.
— О, знам това — каза му тя, хилейки му се, преди отново да се обърне към младия вампир Бри.
— Бри — каза Джейн отново със студен глас. — Вярно ли е това, което той казва? Бяхте ли двадесет?
Момичето лежеше задъхано на едната си страна, бузата й бе опряна в земята. Тя заговори бързо:
— Деветнадесет или двадесет, може би и повече, не знам! — тя се сви, ужасена, че незнанието й може да й докара още мъчителна болка. — Сара и онзи, чието име не знам, се сбиха по пътя…
— А тази Виктория — тя ли те създаде?
— Не знам — каза тя, свивайки се отново. — Райли никога не споменаваше името й. Не виждах нищо през онази нощ… беше толкова тъмно и болеше… — Бри потрепери. — Той не искаше да мислим за нея. Каза, че мислите ни не били в безопасност…
Очите на Джейн проблеснаха към Едуард и после се върнаха на момичето.
Виктория беше планирала всичко много добре. Ако не беше последвала Едуард, никога нямаше да бъде напълно сигурно, че тя е замесена…
— Разкажи ми за този Райли — каза Джейн. — Защо ви доведе тук?
— Райли ни каза, че тук трябва да унищожим странните жълтооки — измърмори Бри бързо и охотно. — Каза, че щяло да бъде лесно. Каза и че градът бил техен и те идвали да се разправят с нас. Каза, че щом се отървем от тях, всичката кръв тук ще бъде за нас. И ни даде миризмата й. — Бри повдигна едната си ръка и посочи с пръст към мен. — Каза, че така ще знаем, че не сме сбъркали, защото тя ще бъде с тях. Каза и че който пръв я хване, тя ще е за него.
Чух как челюстта на Едуард почти изщрака.
— Изглежда Райли е сгрешил като ви е казал, че ще бъде лесно — отбеляза Джейн.
Бри кимна, изглеждаше облекчена, че разговорът бе поел безболезнена посока. Тя се поизправи и седна внимателно.
— Не знам какво е станало. Разпръснахме се, но другите така и не се върнаха. А Райли ни остави и не се върна да ни помогне, както беше обещал. И после всичко се обърка толкова много и всички бяха на парчета. — Тя потрепери пак. — Бях уплашена. Исках да избягам. Той — тя погледна към Карлайл — каза, че няма да ме наранят, ако спра да се бия.