— Алис, може ли да те попитам нещо? За бъдещето?
Изведнъж тя стана внимателна.
— Знаеш, че не виждам всичко.
— Не точно това исках да попитам всъщност. Но все пак ти виждаш бъдещето ми понякога. Защо е така, как мислиш, щом нищо друго не ми действа? Не ми действа дарбата на Джейн, Едуард или Аро… — изречението ми постепенно се загуби, както и интересът ми. Любопитството ми по този въпрос бе съвсем краткотрайно, силно засенчено от по-притискащи ме емоции.
Както и да е, Алис намери въпроса за много интересен.
— И Джаспър ти действа, Бела — талантът му действа върху теб както на всеки друг. В това е и самата разлика, разбираш ли? Способностите на Джаспър влияят физически. Той наистина те успокоява или развълнува. Това не е илюзия. А аз получавам видения, които са резултатите, не причините или помислите, които са причинили взетото решение. Това е отвъд ума, но не е и илюзия; то е действителност или поне някаква нейна разновидност. Но Джейн, Едуард, Аро и Деметри — тяхната дарба се явява като работеща вътре в ума. Джейн само създава илюзията за болка. Тя не те наранява действително, само те кара да си мислиш така. Разбираш ли, Бела? Вътре в ума си, си в безопасност. Там никой не може да те нарани. Изобщо не е чудно, че Аро бе толкова заинтересован от бъдещите ти възможности.
Тя се вгледа в лицето ми, за да види дали разбирам логиката й. Всъщност, думите й се бяха слели заедно, сричките и звукът им бяха загубили значението си. Не можех да се концентрирам върху казаното.
Все пак кимнах. Опитвайки се да изглеждам сякаш съм я разбрала.
Но не успях да я заблудя. Тя ме погали по бузата и промърмори:
— Той ще се оправи, Бела. Нямам нужда от видение, за да ти го кажа. Готова ли си за тръгване?
— Само още нещо. Може ли да те попитам още нещо за бъдещето? Не искам подробности, само главното.
— Ще се постарая — отново каза тя колебливо.
— Още ли можеш да видиш, че ставам вампир?
— О, това е лесно. Разбира се, че да.
Кимнах бавно.
Тя разгледа лицето ми с непроницаеми очи.
— Не можеш ли сама да разгадаеш ума си, Бела?
— Мога. Просто исках да съм сигурна.
— Мога да съм сигурна точно колкото си ти, Бела. Знаеш го. Ако променеше намеренията си, това, което виждам, щеше да се промени… или пък да изчезне, в твоя случай.
Въздъхнах.
— Въпреки че това няма да се случи.
Тя ме прегърна.
— Съжалявам. Не мога да ти съчувствам наистина. Първият ми спомен е как видях Джаспър в бъдещето си; винаги съм знаела, че той ще е там, където ме отведе животът ми. Но мога да те разбера някак. Съжалявам, че ти се налага да избираш между две хубави неща.
Отърсих се от ръцете й.
— Не ме съжалявай — имаше хора, които заслужаваха съчувствие. А аз не бях сред тях. А и нямаше никакъв избор за правене — просто трябваше да разбия добро сърце, за да изпълня бъдещето си. — Отивам да се оправя с Чарли.
Върнах се с пикапа вкъщи, където Чарли чакаше подозрително, както бе очаквала Алис.
— Здрасти, Бела. Как беше пазаруването? — поздрави ме той, когато влязох в кухнята.
Ръцете му бяха скръстени пред гърдите му, а погледът му бе върху мен.
— Дълго — казах аз отегчено. — Току-що се върнахме.
Чарли прецени настроението ми.
— Предполагам вече си разбрала за Джейк в такъв случай?
— Да. Останалите от Кълънови се бяха прибрали преди нас. Есме ни каза, че Карлайл и Едуард са го видели.
— Добре ли си?
— Тревожа се за Джейк. Веднага щом направя вечерята, ще отида до Ла Пуш.
— Казах ти, че мотоциклетите са опасни. Надявам се, че това ще те накара да осъзнаеш, че не се шегувам.
Кимнах, докато изваждах продуктите от хладилника. Чарли седна на масата. Изглежда беше в по-разговорливо настроение от обикновено.
— Не мисля, че трябва да се тревожиш прекалено много за Джейк. Всеки, който е способен да кълне така енергично, би се възстановил бързо.
— Джейк е бил буден, когато си го видял? — попитах, завъртайки се, за да го погледна.
— О, да, беше. Трябваше да го чуеш — всъщност, по-добре е, че не си го чула. Мисля, че не е останал човек в Ла Пуш, който да не е могъл да го чуе. Не знам откъде си е набрал такъв речник, но се надявам да не говори така, когато си покрай него.
— Имал е доста добро извинение днес. Как изглеждаше?
— Зле. Приятелите му го носеха. Добре е, че са едри момчета, защото това хлапе си е голямо. Карлайл каза, че десният му крак е счупен, както и дясната му ръка. Почти цялата му дясна страна се е натрошила, когато се е разбил с онзи проклет мотор — Чарли поклати глава. — Ако някога чуя, че отново караш мотор, Бела…