Ако само имаше начин да бъда разделена на две от някаква светкавична сила. За предпочитане е да бъде болезнено. За пръв път почувствах, че да се откажа от човешкия си живот е истинска жертва. Сякаш имах наистина много за губене.
Оставих вечерята на Чарли на масата до лакътя му и се отправих към вратата.
— Ъм, Бела? Би ли почакала само малко?
— Забравила ли съм нещо? — попитах, поглеждайки към чинията му.
— Не, не. Просто… исках да те помоля за услуга. — Чарли се смръщи и заби поглед в пода. — Седни, няма да те бавя много.
Седнах срещу него малко объркана. Опитах да се съсредоточа.
— Какво ти трябва, татко?
— Ето каква е работата, Бела. — Чарли се зачерви целият. — Може би само просто се чувствам… странно суеверен след прекарания ден с Били, който също се държа много странно. Но имам някакво… подозрение. Чувствам, че… скоро ще те загубя.
— Не ставай глупав, татко — измърморих виновно. — Искаш да ида в университет, нали?
— Просто ми обещай нещо.
Поколебах се, готова да откажа.
— Добре…
— Ще ми кажеш ли преди да направиш някаква голяма стъпка? Преди да избягаш с него или нещо такова?
— Тате… — простенах аз.
— Сериозен съм. Няма да вдигам олелия. Просто ми дай някакъв предварителен знак. Дай ми шанс да те прегърна за довиждане.
Съзнателно станах мила и протегнах ръка.
— Това е глупаво. Но ако ще те направи щастлив… обещавам.
— Благодаря, Бела — каза той. — Обичам те, хлапе.
— И аз те обичам, татко — докоснах рамото му и после станах от масата. — Ако имаш нужда от нещо, ще съм у Били.
Не погледнах назад докато излизах на бегом. Това беше просто перфектно, точно това, от което имах нужда. Мърморех си през целия път до Ла Пуш.
Черният Мерцедес на Карлайл не беше пред къщата на Били. Това беше едновременно и хубаво, и лошо. Очевидно имах нужда да говоря с Джейкъб насаме. И все пак ми се искаше някак да държа ръката на Едуард, както преди когато Джейкъб беше в безсъзнание. Невъзможно. Но Едуард ми липсваше — следобедът ми изглеждаше прекалено дълъг, прекаран само с Алис. Предполагам това направи отговора ми съвсем очевиден. Вече знаех, че не мога да живея без Едуард. Но този факт нямаше да направи всичко останало по-безболезнено.
Почуках леко на входната врата.
— Влез, Бела — каза Били. Ръмженето на пикапа ми явно се разпознаваше лесно.
Влязох.
— Здрасти, Били. Той буден ли е? — попитах аз.
— Събуди се преди около половин час, точно преди докторът да си тръгне. Давай, влизай. Мисля, че той те чака.
Трепнах и после си поех дълбоко дъх.
— Благодаря.
Поколебах се пред вратата на стаята на Джейкъб, несигурна дали не трябваше да почукам. Реших първо да надникна, надявайки се — каква страхливка бях! — той да е заспал отново. Имах чувството, че мога да се мотая още само няколко минути.
Открехнах вратата и се наведох колебливо през процепа.
Джейкъб ме очакваше, лицето му бе спокойно и равно. Измъченият му мрачен поглед вече го нямаше, но на негово място се бе наместила внимателно пустотата. В очите му нямаше никаква жизненост.
Беше трудно да гледам лицето му, знаейки, че го обичам. Беше много по-различно, отколкото изобщо си бях представяла. Зачудих се дали винаги е било толкова трудно за него, през цялото това време.
За щастие, някой го беше завил с одеяло. Беше облекчение да не се налага да виждам колко много е пострадал.
Пристъпих вътре и затворих тихо вратата след себе си.
— Здрасти, Джейк — промърморих аз.
Той не отговори веднага. Погледна ме за дълго в лицето. После, с усилие, преправи изражението си на леко подигравателна усмивка.
— Да, мислех си, че ще е нещо такова — той въздъхна. — Днес наистина всичко върви на зле. Първо си избрах грешното място, изпуснах най-добрата битка и Сет обра овациите. После Лея трябваше да се направи на идиотка, опитвайки се да докаже, че е толкова здрава, колкото и ние, а аз трябваше да бъда идиотът, който я спасява. А сега и това — той ме подкани с лявата си ръка, докато още се колебаех на вратата.
— Как се чувстваш? — измърморих. Колко глупав въпрос.
— Малко замаян. Доктор Кучешки зъби не бе сигурен от какво количество обезболяващи се нуждаех, така че опита различни методи, за да получи искания резултат. Мисля, че прекали малко.
— Но нищо не те боли.
— Не. Поне не си чувствам раните — каза той, усмихвайки се подигравателно отново.
Прехапах устна. Никога нямаше да успея да мина през това, което планувах. Защо никой не се опита да ме убие, когато аз исках да умра?