Горчивият хумор напусна лицето му и очите му станаха по-топли. Челото му се набръчка, сякаш беше разтревожен.
— Ами ти? — попита той като звучеше наистина загрижен. — Добре ли си?
— Аз ли? — зяпнах го. Може би наистина беше взел прекалено много лекарства. — Защо?
— Ами, имам предвид, бях почти сигурен, че той няма наистина да те нарани, но не бях сигурен колко зле ще бъде. Леко изтрещях от притеснение за теб откакто се събудих. Не знаех дали ще ти бъде позволено да ме посетиш или нещо такова. Напрежението беше ужасно. Как мина? Той беше ли жесток с теб? Съжалявам, ако е бил. Не исках да ти се налага да минеш през това сама. Мислех, че ще съм там…
Отне ми минута само да разбера какво казваше. Той продължи да бърбори, придобивайки все по-измъчен вид, докато успях да схвана за какво говори. И когато разбрах, се опитах бързо да го уверя.
— Не, не, Джейк! Добре съм. Наистина, прекалено добре. Разбира се, че той не беше жесток. Само ми се иска да беше.
Очите му се разшириха в нещо като ужас.
— Какво?
— Той дори не ми беше ядосан — дори не бе ядосан на теб! Той е толкова неегоистичен, че ме кара да се чувствам още по-зле. Ще ми се да ми се бе развикал или нещо такова. Не е сякаш не го заслужавам… даже заслужавам по-лошо от просто едно разкрещяване. Но него не го интересува. Той просто иска аз да съм щастлива.
— Не е бил ядосан? — попита недоверчиво Джейкъб.
— Не. Беше… много повече от мил.
Джейкъб остана като треснат за около минута и после изведнъж се смръщи.
— А, по дяволите! — изръмжа той.
— Какво не е наред, Джейк? Боли ли те? — ръцете ми се разтрепериха безпомощно, докато оглеждах наоколо за лекарството му.
— Не — измърмори той с отвратен глас. — Не мога да повярвам! Не ти е дал някакъв ултиматум или нещо от сорта?
— Абсолютно нищо близко до това — какво ти е?
Той се навъси и поклати глава.
— Разчитах на реакцията му. По дяволите всичко! По-добър е отколкото мислех.
Начинът, по който го каза, макар и по-ядосано, ми напомни за отбелязаната от Едуард липса на всякакъв морал от страна на Джейкъб в палатката тази сутрин. Което означаваше, че Джейк все още се надяваше, още се бореше. Смръщих се при задълбочаването на тази мисъл.
— Той не играе никакви игри, Джейк — казах тихо.
— Можеш да бъдеш сигурна, че играе. Играе с всички сили напълно като мен, само че той знае какво прави, а аз — не. Не ме обвинявай задето той е по-добър манипулатор от мен — не съм бил достатъчно дълго с него, за да науча всичките му номера.
— Той не ме манипулира!
— О, да, и още как! Кога ще се събудиш и ще осъзнаеш, че той не е толкова перфектен, колкото си мислиш?
— Поне не се е заканил да се самоубие, за да ме накара да го целуна! — отвърнах остро. Веднага щом казах думите, пламнах от раздразнение. — Почакай. Нека се престорим, че не съм го казала. Заклех се да не казвам нищо относно това.
Той пое дълбоко дъх. Когато заговори, беше по-спокоен.
— Защо не?
— Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам.
— Макар че си права — каза той равно. — Наистина го направих.
— Не ми пука, Джейк. Не съм ядосана.
Той се усмихна.
— И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш и се радвам, че го направих. И бих го повторил. Поне това мога да имам. Поне те накарах да прозреш, че и ти ме обичаш. Струваше си.
— Дали? Дали наистина е по-добре сега, отколкото ако бях останала заблудена?
— Не мислиш ли, че трябва да знаеш как се чувстваш — просто за да не се изненадаш някой ден, когато е прекалено късно и вече си омъжена и си вампир?
Поклатих глава.
— Не, нямах предвид по-добре за мен. Имах предвид по-добре за теб. Това прави ли нещата по-добри или ги прави по-зле — да знаеш, че аз знам, че съм влюбена в теб? Когато няма значение каквото и да беше станало. Дали щеше да е по-добре, по-лесно за теб, ако никога не бях разбрала?
Той прие въпроса ми толкова сериозно, колкото и аз го мислех, премисляйки внимателно преди да отговори.
— Да, по-добре е да знам, че знаеш — реши той най-накрая. — Ако не го беше разбрала… щях винаги да се чудя дали решението ти щеше да е по-различно, ако беше разбрала. Сега знам. Направих всичко, което е по силите ми. — Той вдиша несигурно и затвори очи.
Този път не устоях — не можах да устоя на желанието да го успокоя. Прекосих малката стая и коленичих до главата му, тъй като ме беше страх, сядайки на леглото, да не го бутна и да му причиня болка, и се наведох, за да допра челото си до бузата му.
Джейкъб въздъхна и сложи ръката си на косата ми, задържайки ме до себе си.
— Съжалявам, Джейк.