— Винаги съм знаел, че залогът е голям, а шансовете ми са малки. Не си виновна ти, Бела.
— Не си и ти — простенах аз. — Моля те.
Той се отдръпна, за да ме погледне.
— Какво?
— Вината е моя. И вече ми писна да ми казват, че не е!
Той се ухили. Усмивката обаче не се появи и в погледа му.
— Искаш да ти се разкрещя ли?
— Всъщност… мисля, че да.
Той сви устни, преценявайки колко искам това всъщност. Бърза усмивка премина през лицето му и след това той се намръщи бясно.
— Да отвърнеш на целувката ми така беше непростимо — изсъска ми той. — Ако знаеше, че после веднага ще ти се иска да не си го направила, може би не трябваше да бъдеш толкова убедителна в това.
Намръщих се и кимнах.
— Толкова съжалявам.
— Извинението не променя нищо, Бела. Какво си мислеше?
— Не мислех — прошепнах аз.
— Трябваше да ми кажеш да вървя и да умра. Точно това искаш.
— Не, Джейкъб — захленчих аз, борейки се с напиращите сълзи. — Не! Никога!
— Не плачеш, нали? — попита той, гласът му внезапно отново бе станал нормален. Трепна леко от болка върху леглото.
— Да — промърморих аз, смеейки се леко на себе си през сълзи, които се бяха превърнали в хленчове. Той се надигна, протягайки здравия си крак извън леглото, сякаш се опитваше да стане от него.
— Какво правиш? — попитах през сълзи. — Лягай долу, идиот такъв, ще се нараниш! — скочих на крака и го натиснах по здравото рамо с две ръце, за да легне.
Той се предаде, лягайки отново, задъхан от болката, но ме хвана през кръста и ме дръпна на леглото върху здравата част от тялото му. Сгуших се там, опитвайки се да спра глупавите си ридания срещу горещата му кожа.
— Не мога да повярвам, че плачеш — промърмори той. — Знаеш, че казах тези неща, само защото ти искаше. Не ги мисля — ръката му разтри раменете ми.
— Знам — поех си дълбоко и накъсано въздух, опитвайки се да се контролирам. Как излезе така, че аз бях тази, която плачеше, а той ме успокояваше? — Макар че всичко е вярно. Благодаря ти, че го каза на глас.
— Получавам ли някакви точки, задето те разплаках?
— Разбира се, Джейк — опитах да се усмихна. — Колкото поискаш.
— Не се тревожи, Бела, скъпа. Всичко ще се нареди.
— Не виждам как — измърморих.
Той погали главата ми.
— Ще се откажа и ще бъда добър.
— Още игри? — зачудих се аз, нагласяйки брадичката си така, че да го виждам.
— Може би — засмя се той с малко усилия и после се намръщи. — Но ще опитам.
И аз се намръщих.
— Не бъди такава песимистка — оплака се той. — Дай ми възможност.
— Какво имаш предвид под „ще бъда добър“?
— Ще ти бъда приятел, Бела — каза той тихо. — Няма да искам повече от това.
— Мисля, че вече е късно за това, Джейк. Как можем да бъдем само приятели, когато се обичаме така?
Той погледна към тавана, изцяло погълнат, сякаш четеше нещо, което бе написано там.
— Може би… приятелството ни трябва да е от голямо разстояние.
Стиснах зъби, доволна, че не ме гледаше, и бореща се с плача, който заплашваше отново да се отприщи. Трябваше да бъда силна, а нямах представа как…
— Нали знаеш онази история от Библията? — изведнъж запита Джейкъб, все още сякаш четящ по празния таван. — Онази за краля и двете жени, биещи се за детето?
— Да. Крал Соломон.
— Точно така. Крал Соломон — повтори той. — Та, той казва: срежете детето на две… но било само тест. Само за да види коя от двете ще се откаже, за да запази детето.
— Да, помня.
Той ме погледна.
— Няма да те режа повече на две, Бела.
Разбрах какво казваше. Казваше ми, че ме обича най-много и неговото отстъпване го показваше. Исках да защитя Едуард, да кажа на Джейкъб, че Едуард би направил същото, ако исках, ако му позволях. Аз бях тази, която не би се отказала от това, което има. Но нямаше смисъл да започвам спор, който само би го наранил повече.
Затворих очи, опитвайки се да овладея болката си. Не можех да му наложа това.
Останахме тихи за момент. Той изглежда чакаше аз да кажа нещо; а аз се опитвах да измисля какво да кажа.
— Може ли да ти кажа коя е най-лошата част? — попита той колебливо, когато не казах нищо. — Имаш ли нещо против? Ще бъда добър.
— Ще помогне ли? — прошепнах.
— Може би. Не би могло да причини повече болка.
— Тогава коя е най-лошата част?
— Най-лошата част е да знам какво щеше да бъде.
— Какво можеше да бъде — въздъхнах аз.
— Не — Джейкъб поклати глава. — Аз съм точно за теб, Бела. За нас щеше да е безпроблемно — приятно и лесно като дишането. Аз бях естествения път, по който животът ти щеше да поеме… — той се загледа в пространството за момент и почака. — Ако светът беше такъв, какъвто трябваше да бъде, ако нямаше чудовища и магия…