Обърнах се, за да го погледна, без да проговарям. Очите му бяха широко раздразнени и се клатушкаше на краката си.
— Какво стана? Джейкъб…? — попита.
Поклатих бързо глава, опитвайки се да намеря гласа си.
— Той е добре, добре е — казах аз с нисък и пресипнал глас. Джейкъб беше добре физически, което беше всичко, за което Чарли се тревожеше в момента.
— Но какво стана? — той сграбчи раменете ми, очите му все още широки и разтревожени. — Какво е станало с теб?
Сигурно изглеждах по-зле, отколкото си представях.
— Нищо, татко. Аз… просто трябваше да говоря с Джейкъб за… едни неща, които бяха тежки. Добре съм.
Тревогата се успокои и се замени от неодобрение.
— Това беше ли наистина най-добрия момент? — попита той.
— Вероятно не, татко, но аз нямах други алтернативи — просто се стигна до момента, в който трябваше да избирам… Понякога няма никакъв начин за компромис.
Той разтърси бавно глава.
— Как го прие той?
Не отговорих.
Той погледна към лицето ми за минута и после кимна. Това трябваше да бъде достатъчен отговор.
— Надявам се не си повлияла на възстановяването му.
— Той се лекува бързо — промърморих аз.
Чарли въздъхна.
Усещах как контролът ми се изплъзваше.
— Ще бъда в стаята си — казах му аз, измъквайки раменете си от ръцете му.
— Добре — съгласи се Чарли. Той вероятно виждаше фонтана от сълзи, започващ да напира. Нищо не плашеше Чарли повече от сълзите.
Отправих се към стаята си, заслепена и препъваща се.
Щом влязох, се заборих със закопчалката на гривната ми, опитвайки се да я премахна с треперещи пръсти.
— Не, Бела — прошепна Едуард, хващайки ръцете ми. — Това е част теб.
Той ме придърпа към ръцете си, когато сълзите потекоха свободно отново.
Тази продължителност на дните изглежда се разтягаше все повече и повече. Чудех се дали щеше да свърши някога. Но, въпреки че нощта се проточи безпощадно, не беше най-лошата нощ в живота ми. Успокоих се от това. А и не бях сама. В това също имаше голяма доза успокоение.
Страхът на Чарли от емоционалните изблици го накараха да не ме проверява, въпреки че не бях спокойна — той вероятно не бе спал повече от мен.
Ретроспекцията ми изглеждаше непоносимо ясна тази вечер. Можех да видя всяка грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях нанесла, малките неща и големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, с която бях наранила Едуард, се трупаха нагоре в спретнати купчинки, които не можех да игнорирам или отрека.
И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не Едуард и Джейкъб опитвах да насиля да се сприятелят, а двете части от мен — Бела на Едуард и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и никога не трябваше и да опитвам.
Бях нанесла толкова много щети.
В един момент през нощта си спомних обещанието, което си бях направила тази сутрин — че никога нямаше да оставя Едуард да ме види да пролея и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта предизвика нов пристъп на истерия, който уплаши Едуард повече отколкото плача. Но й това премина, точно когато бе изчерпало действието си.
Едуард каза съвсем малко; той просто ме прегръщаше на леглото и ме остави да съсипя ризата му, измокряйки я със сълзите си.
Отне по-дълго, отколкото си мислех, че ще е необходимо, за тази малка счупена частица от мен да се изплаче. Най-накрая това стана и бях толкова изморена, достатъчно, че да заспя. Безсъзнанието не премахна напълно болката, то бе подобно на лекарство — само я притъпи. Направи я по-поносима. Но болката все още я имаше; усещах я дори в съня си и това ми помогна да направя промените, които трябваше да бъдат направени.
Сутринта донесе със себе си една, ако не по-светла нагласа, то поне някакъв контрол, някакво примирение. Инстинктивно знаех, че тази нова рана в сърцето ми винаги ще боли. Това просто щеше да бъде част от мен за напред. Времето ще го направи по-лесно — това казват всички винаги. Но не ме интересуваше, дали времето щеше да ме излекува или не, само и само Джейкъб да бъде по-добре. Да бъде щастлив отново.
Когато се събудих, нямаше никаква дезориентация. Отворих очите се — най-накрая сухи — и срещнах разтревожения му поглед.
— Здравей — казах. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.
Той не отговори. Гледаше ме, чакайки да се започне.
— Не, добре съм — обещах аз. — Това няма да се случи отново.
Очите му се напрегнаха при думите ми.
— Съжалявам, че трябваше да видиш това — казах аз. — Не беше честно спрямо теб.
Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.
— Бела… сигурна ли си? Дали направи правилния избор? Никога не съм виждал толкова много болка в теб — гласа му се пречупи в последните думи.