— Невъзможно е за разбиране!
— Моля те, осветли ме в такъв случай, Джейкъб — оставих сарказмът да излезе. — Каква е истинската причина един човек да обича друг? Тъй като, както изглежда, аз го правя грешно.
— Мисля, че най-доброто начало е да потърсиш сред собствения си вид. Това обикновено върши работа.
— Е, това наистина е гадно! — сопнах се. — Предполагам, че нямам друг избор освен Майкъл Нютън тогава!
Джейкъб се сепна и прехапа устна. Видях, че думите ми го нараниха, но все още бях прекалено ядосана, за да съжалявам за това. Той пусна китката ми и скръсти ръце пред гърдите си, обръщайки се от мен към океана.
— Аз съм човек — промърмори той, гласът му едва доловим.
— Не си толкова човек, колкото Майк — продължих безмилостно. — Все още ли мислиш, че това е най-важният фактор?
— Не е същото нещо — Джейкъб все още гледаше вълните. — Не съм избирал това.
Изсмях се веднъж невярващо.
— Мислиш ли, че Едуард го е избрал? Не е знаел какво става с него, точно както и ти. Не се е записал за това.
Джейкъб клатеше глава напред-назад с леко, бързо движение.
— Знаеш ли, Джейкъб, ти си ужасно уверен в моралните си принципи — като се има предвид, че си върколак и всичко останало.
— Не е същото нещо — повтори той, гледайки ме намръщено.
— Не виждам защо да не е. Можеш да проявиш малко повече разбиране към Кълънови. Нямаш си представа колко добри са всъщност — до мозъка на костите си, Джейкъб.
Той се смръщи още повече.
— Те не би трябвало да съществуват. Съществуването им е против природата.
Зяпах го за един дълъг момент с една вежда вдигната скептично. Мина малко време преди той да забележи.
— Какво?
— Като говорим за неестествени неща… — подметнах.
— Бела — каза той, гласът му бавен и различен. Пораснал. Осъзнах, че изведнъж той зазвуча по-възрастен от мен — като родител или учител. — Каквото съм е родено в мен. То е част от това кой съм аз, кое е семейството ми, кои сме всички ние като племе — това е причината да сме все още тук.
— Освен това — той погледна надолу към мен, черните му очи неразгадаеми. — Аз съм все още човек.
Той повдигна ръката ми и я натисна о горящите си гърди. През тениската му, можех да усетя стабилното биене на сърцето му изпод дланта си.
— Нормалните хора не могат да хвърлят мотори, както ти можеш.
Той се усмихна, слаба половинчата усмивка.
— Нормалните хора бягат от чудовища, Бела. И никога не съм твърдял, че съм нормален. Просто човек.
Да бъда ядосана на Джейкъб изискваше прекалено много усилия. Започнах да се усмихвам като издърпах ръката си от гърдите му.
— Изглеждаш ми доста човек — усмихнах се. — Точно в този момент.
— Чувствам се човек — той гледаше през мен, лицето му надалеч. Долната му устна трепна и той я захапа силно.
— О, Джейк — прошепнах аз, протягайки се за ръката му.
За това бях тук. За това нещо бих понесла каквото и да е посрещане, чакащо ме когато се върна. Защото, зад всичкия гняв и сарказъм, Джейкъб го болеше. Точно сега, беше съвсем ясна в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех, че трябва да опитам. Дължах му дори повече. Защото неговата болка нарани и мен. Джейкъб беше станал част от мен и това не можеше да се промени сега.
5. ОТПЕЧАТВАНЕ
— Добре ли си, Джейк? Чарли каза, че си в труден период… Не си ли по-добре вече?
Топлата му ръка се обви около моята.
— Не съм толкова зле — каза той, но не посмя да срещне погледа ми. Той се върна бавно до плавея, загледан в камъчетата, обагрени с цветовете на дъгата и придърпвайки ме до себе си. Седнах отново на нашето дърво, но той предпочете да седне на влажната скалиста земя отколкото до мен. Замислих се дали не го е направил, за да му бъде по-лесно да скрива лицето си. Той задържа ръката ми.
Започнах с бръщолевиците си, колкото да запълвам тишината.
— Мина толкова време откакто бях тук за последно. Вероятно съм пропуснала много неща. Как са Сам и Емили? И Ембри? Куил…?
Спрях по средата на изречението, спомняйки си, че приятелят на Джейкъб — Куил — беше болна тема.
— Ах, Куил — въздъхна Джейкъб.
Значи би трябвало да се е случило — Куил би трябвало да се е присъединил към глутницата.
— Съжалявам — промърморих аз.
За мое учудване, Джейкъб изсумтя.
— Не му казвай това.
— Какво имаш предвид?
— Куил не търси съжаление. Точно обратното — той е много радостен. Превъзбуден.
Това никак не ми се връзваше. Всички останали вълци ставаха толкова унили при мисълта, че техният приятел може да сподели съдбата им.