— Сам се върнал — каза Джейкъб — но не казал на никого къде е бил. Плъзнали слухове, че се бил замесил в лоши неща, главно. И веднъж се случило така, че Сам срещнал дядото на Куил, стария Куил Атеара, когато той дошъл да посети госпожа Ълий. Сам се здрависал с него. Старият Куил без малко да получи удар. — Джейкъб направи пауза, за да се засмее.
— Защо?
Той постави ръката си на бузата ми и придърпа лицето ми, за да го погледна — беше се наклонил към мен, лицето му само на няколко сантиметра от моето. Дланта му изгаряше кожата ми, сякаш той имаше треска.
— О, да, вярно — казах. Беше ми неудобно в това положение — лицето му толкова близо до моето и горещата му ръка върху кожата ми. — Сам е имал температура.
Джейкъб се засмя отново.
— Ръката на Сам била толкова гореща, сякаш е седял върху нея на котлон.
Той беше толкова близо, че усещах горещия му дъх. Махнах небрежно с ръка, за да се освободя от ръката му и да отдалеча лицето си, но преплетох пръстите си в неговите, за да не нараня чувствата му. Той се усмихна и се понаклони, незаблуден от опита ми за равнодушие.
— Та, господин Атеара отишъл право при другите старейшини — продължи Джейкъб. — Те били единствените, които още знаели, които помнели. Господин Атеара, Били и Хари всъщност били виждали дядовците си да се променят. Когато старият Куил им казал, те се срещнали тайно със Сам и му обяснили. Било по-лесно когато той разбрал, когато не бил вече сам. Те знаели, че той няма да е единственият, повлиян от завръщането на Кълънови — произнесе името с несъзнателна горчивина — но никой все още не бил достатъчно голям. Затова Сам зачакал и ние останалите да се присъединим към него…
— Кълънови не са знаели — прошепнах аз. — Не са мислели, че върколаците все още съществуват тук. Не са знаели, че като дойдат тук, ще доведат до промяната ви.
— Това не променя факта, че се случи.
— Напомни ми да не гледам лошата ти страна.
— Мислиш, че би трябвало да простя като теб ли? Не можем всички да сме светци и мъченици.
— Порасни, Джейкъб!
— Ще ми се да можех — промърмори тихо той.
Зяпнах го, опитвайки се да разбера отговора му.
— Какво?
Джейкъб се подсмихна.
— Едно от многото странни неща, които споменах.
— Не можеш… да… пораснеш? — казах безизразно. — Ти какво? Не остаряваш? Това шега ли е?
— Мне… — провлачи той.
Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. Сълзи — гневни сълзи — изпълниха очите ми. Зъбите ми се сключиха с доловим скърцащ звук.
— Бела? Какво казах?
Отново бях на крака, ръцете ми — свити в юмруци, цялото ми тяло се тресеше.
— Ти… не… остаряваш — изръмжах през зъби.
Джейкъб придърпа нежно ръката ми, за да седна.
— Никой от нас не остарява. Какво ти е?
— Аз ли съм единствената, която трябва да остарее? Остарявам с всеки проклет изминал ден! — почти изпищях аз, размахвайки ръце във въздуха. Малка част от мен осъзнаваше, че изпадам в пристъп стил Чарли, но разсъждаващата част беше съвсем засенчена от неразумната.
— По дяволите! Какъв свят, за Бога, е това? Къде е справедливостта?
— По-спокойно, Бела.
— Млъкни, Джейкъб! Просто млъкни! Това е толкова нечестно!
— Наистина ли тропна с крак? Мислех, че момичетата го правят само по телевизията…
Изръмжах, без да му правя впечатление.
— Не е толкова лошо, колкото ти мислиш, че е. Седни и ще ти обясня.
— Ще стоя.
Той завъртя очи.
— Добре. Както искаш. Но слушай, аз ще остарея… някой ден.
— Обясни.
Той потупа дървото. Изръмжах за секунда, но после седнах; гневът ми се уталожи толкова внезапно колкото се беше и появил, и се успокоих достатъчно, че да разбера, че се правя на глупачка сама.
— Когато придобием достатъчно контрол да спрем… — каза Джейкъб. — Когато спрем да се преобразяваме за предостатъчно дълго време, отново стареем. Не е лесно. — Той поклати глава, внезапно разколебан. — Мисля, че ще отнеме много дълго време, за да се научим да се въздържаме. Дори Сам още не е стигнал до този етап. Разбира се, не помага и фактът, че през пътя живее голямо сборище вампири. Дори не можем и да си мислим за спиране, когато племето се нуждае от защита. Но не трябва да се разстройваш заради това, тъй като вече съм по-възрастен от теб, поне физически.
— За какво говориш?
— Погледни ме, Бела. Изглеждам ли на 16?
Огледах гигантското му тяло от главата до петите, опитвайки се да бъда неутрална. — Не съвсем, предполагам.
— Никак даже. Защото порастваме външно за няколко месеца, когато върколашкият ген се активира. Порастваме дяволски бързо. — Той направи физиономия. — Физически, сигурно съм на около 25. Така че няма нужда да откачаш, че си прекалено възрастна за мен за поне следващите 7 години.