Джейкъб се намести по-близо до мен, така че да се подпре на ръката ми. Беше толкова топъл. След около минута хвърлих якето си. Той издаде тих звук на задоволство дълбоко от гърлото си и постави бузата си отгоре върху главата ми. Усещах как слънцето затопляше кожата ми — макар че не беше толкова топло колкото Джейкъб — и се зачудих случайно след колко ли време щях да изгоря.
Разсеяно, изкривих дясната си ръка на страната, където Джеймс ме беше ухапал и загледах как блести едва доловимо на слънчевата светлина.
— За какво си мислиш? — промърмори Джейкъб.
— За слънцето.
— Ммм. Хубаво е.
— А ти за какво си мислиш? — попитах.
Той се подсмихна на себе си.
— Спомних си за онзи глупав филм, на който ме заведе. И Майк Нютън, повръщащ върху всичко.
Аз също се засмях, учудена колко се е променило всичко оттогава. Нямаше напрежение, нито объркване. Толкова неща се бяха променили от онази нощ… И сега можех да се смея. Беше последната ни нощ с Джейкъб, преди той да разбере истината за това, което е наследил. Последният човешки спомен. Сега беше странно приятен.
— Това ми липсва — каза Джейкъб. — Начинът, по който беше толкова лесно… просто. Радвам се, че имам добра памет. — Той въздъхна.
Той усети внезапното напрежение, минало по тялото ми при мисълта за спомена, който той ми припомни.
— Какво има? — попита.
— Относно добрата ти памет… — отдръпнах се от него, така че да разчета по лицето му. За момента то беше объркано. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правеше в понеделник сутринта? Мислеше си нещо, което разтревожи Едуард. — Разтревожи не беше точната дума, но исках да получа отговор, затова реших, че е по-добре да не започвам прекалено строго.
Лицето на Джейкъб се изясни с разбиране и той се засмя.
— Мислех си за теб. Не му е харесало това, нали?
— За мен? Какво за мен?
Джейкъб се засмя, по-твърдо този път.
— Спомних си начина, по който изглеждаше когато Сам те откри онази нощ — виждал съм го в мислите му и сякаш и аз съм бил там; този спомен винаги е преследвал Сам, нали знаеш. И после си спомних как изглеждаше когато за пръв път дойде у нас. Обзалагам се, че и представа си нямаш колко зле изглеждаше тогава, Бела. Отне ти седмици преди да заприличаш отново на човек. И си спомних как винаги обвиваше ръце около тялото си, сякаш се опитваш да се задържиш цяла… — Джейкъб потрепери и поклати глава. — Тежко ми е да си спомням колко тъжна беше и знам, че вината не е моя. Затова реших, че за него ще бъде още по-тежко. И си помислих, че той би трябвало да види какво е причинил.
Зашлевих го по рамото. От това ме заболя ръката.
— Джейкъб Блек, да не си посмял да направиш отново това! Обещай ми, че няма!
— Няма начин. Не съм се забавлявал така от месеци.
— Тогава ми помогни, Джейк…
— О, Бела, осъзнай се! Кога изобщо ще го видя отново? Не се тревожи за това.
Скочих на крака и той ме хвана за ръката, докато се отдалечавах. Опитах се да се освободя от него.
— Отивам си, Джейкъб.
— Не, не си отивай още — запротестира той, ръката му се стягаше около мен. — Съжалявам. И… добре, няма да го правя повече. Обещавам.
Въздъхнах.
— Благодаря, Джейк.
— Хайде, ще се върнем обратно в къщата — каза той, горящ от нетърпение.
— Всъщност мисля, че наистина трябва да тръгвам. Анджела Уебър ме чака, а и знам, че Алис е разтревожена. Не искам да я разстройвам прекалено много.
— Но ти току-що дойде!
— Да, така изглежда — съгласих се. Погледнах към слънцето, което някак си беше точно над главата ми. Как времето мина толкова бързо? — Ще дойда отново следващия път, когато него го няма — казах импулсивно.
— Няма го? — Джейкъб извъртя очи. — Хубав начин да изразиш какво прави. Отвратителни паразити.
— Ако не можеш да се държиш добре, няма изобщо да идвам! — заплаших го аз, опитвайки се да освободя ръката си от хватката му. Той обаче отказваше да я пусне.
— О, не се ядосвай — каза той ухилен. — Стар навик.
— Ако ще се опитвам да дойда отново, ще трябва малко да се оправиш, ясно?
Той почака.
— Виж — заобяснявах аз. — Не ме интересува кой е вампир и кой — върколак. Това няма значение. Ти си Джейкъб, той е Едуард и аз съм Бела. Нищо друго няма значение.
Очите му леко се отклониха.
— Но аз съм върколак — каза той неохотно. — И той е вампир — добави той с очевидно отвращение.
— А аз съм Дева! — изкрещях раздразнено.
Той вдигна вежди, преценявайки изражението ми с любопитен поглед. Най-накрая той сви рамене.
— Щом можеш да гледаш така на нещата…
— Да, мога! И така и гледам на нещата.