— Добре. Само Бела и Джейкъб, никакви откачени Деви — той ми се усмихна с онази топла и позната усмивка, която толкова много ми липсваше. Усетих как в отговор и на моето лице се разпиля усмивка.
— Наистина ми липсваше, Джейк — признах си без да се замислям.
— И ти на мен — усмивката му се разшири. Очите му бяха щастливи и ясни, веднъж поне свободни от гнева и горчивината. — Повече отколкото си мислиш. Ще дойдеш ли пак скоро?
— Възможно най-скоро — обещах аз.
6. ШВЕЙЦАРИЯ
Докато карах към вкъщи не внимавах много в пътя, който лъщеше мокро на слънцето. Мислех си за потопа от информация, която Джейкъб беше споделил с мен, опитвайки се да я подредя в главата си, да я накарам да има смисъл. Въпреки претоварването, се чувствах по-леко. Виждайки Джейкъб да се усмихва, изяснявайки всички тайни… не правеше положението перфектно, но го правеше по-добро. Правилно беше, че отидох. Джейкъб се нуждаеше от мен. И очевидно, помислих си като присвих очи срещу ослепителната светлина, нямаше никаква опасност.
Появи се отникъде. В един момент нямаше нищо, освен лъскава магистрала, в огледалото ми за обратно виждане. В следващия — слънцето се отразяваше от сиво Волво, точно зад мен.
— О, мамка му — изхленчих.
Обмислих дали да не отбия. Но бях прекалено голямо шубе да се изправя пред него веднага. Бях разчитала на малко време за подготовка… и на Чарли наблизо като покровител. Поне това би го принудило да не вика.
Волвото ме следваше на няколко инча разстояние. Задържах очите си на пътя пред мен.
Като пълна страхливка, карах право към къщата на Анджела без нито веднъж да срещна погледа, който можех да усетя прогарящ дупка в огледалото ми.
Той ме последва докато не настъпих спирачката пред къщата на семейство Уебър. Не спря, а аз не се обърнах докато ме подминаваше. Не исках да видя изражението му. Притичах по късата бетонна пътечка към вратата на Анджела веднага щом той се скри от поглед.
Бен отвори вратата преди да успея на спра да чукам, сякаш бе стоял точно зад нея.
— Хей, Бела! — каза той, изненадан.
— Здрасти, Бен. Ъъъ, Анджела тук ли е? — Почудих се дали Анджела не бе забравила за плановете ни и се свих от страх при мисълта да се прибера вкъщи по-рано.
— Разбира се — каза Бен, точно когато Анджела извика — Бела! — и се появи на най-горното стъпало на стълбището.
Бен надзърна зад мен, когато и двамата чухме звука от кола на пътя; звукът не ме уплаши — този двигател се запъна и спря, после изпука силно. Нищо общо с мъркането на Волвото. Това трябва да бе посетителят, който Бен чакаше.
— Остин е тук — каза Бен, когато Анджела застана до него.
Клаксон огласи улицата.
— Ще се видим по-късно — обеща Бен. — Вече ми липсваш.
Той хвърли ръцете си около врата на Анджела и придърпа лицето й надолу до неговото ниво, така че да може да я целуне ентусиазирано. След секунда Остин натисна клаксона отново.
— Чао, Андж! Обичам те! — Бен извика, като се втурна покрай мен.
Анджела се олюля с леко порозовяло лице, после се съвзе и замаха докато Бен и Остин не се скриха от поглед. Тогава се обърна към мен и се ухили печално.
— Благодаря ти, че правиш това, Бела — каза тя. — От дъното на сърцето си. Не само спасяваш ръцете ми от перманентно нараняване, но и току-що ми спести два дълги часа на безсюжетен, зле озвучен карате филм — въздъхна облекчено тя.
— Радвам се да бъда от полза. — Чувствах се малко по-малко паникьосана, способна да дишам малко по-равномерно. Тук беше толкова обикновено. Леките човешки драми на Анджела бяха странно успокояващи. Беше приятно да знам, че животът бе нормален някъде.
Последвах Анджела нагоре по стълбите към нейната стая. Тя изритваше играчките от пътя докато вървеше. Къщата беше необичайно тиха.
— Къде е семейството ти?
— Родителите ми заведоха близнаците на парти за рожден ден в Порт Анджелис. Не мога да повярвам, че наистина ще ми помогнеш с това. Бен се прави, че има възпаление на сухожилията. — Тя направи гримаса.
— Аз нямам нищо против — казах аз, след това влязох в стаята на Анджела и видях купищата чакащи пликове.
— О! — ахнах. Анджела се извърна да ме погледне, извинение в очите й. Разбрах защо го беше отлагала и защо Бен се бе измъкнал.
— Мислех, че преувеличаваш — признах си.
— Иска ми се. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Дай ми работа. Имам цял ден.
Анджела раздели една купчина наполовина и сложи адресника на майка си между нас на бюрото. Концентрирахме се за известно време и единственият звук беше от химикалките, дращещи тихо по хартията.
— Какво прави Едуард тази вечер? — попита тя след няколко минути.