Химикалката ми се зарови в писмото, върху което работех.
— Емет си е вкъщи за уикенда. Би трябвало да са на поход.
— Казваш го сякаш не си много сигурна.
Свих рамене.
— Щастливка си, че Едуард има братята си за всичките тези походи и къмпинги. Не знам какво щях да правя, ако Бен нямаше Остин за момчешките работи.
— Да, дейностите на открито не са съвсем за мен. И няма начин някога да успея да не изоставам.
Анджела се засмя.
— И аз предпочитам на закрито.
Тя се фокусира над своята купчинка за минута. Написах още четири адреса. Никога нямаше напрежение да запълниш паузата с безсмислено бъбрене, когато си с Анджела. Също като Чарли, тя нямаше нищо против тишината.
Но, като Чарли, беше и прекалено наблюдателна понякога.
— Нещо не е ли наред? — попита тихо тя. — Струваш ми се… неспокойна.
Усмихнах се стеснително.
— Толкова ли е очевидно?
— Не съвсем.
Вероятно ме лъжеше, за да ме накара да се почувствам по-добре.
— Не е нужно да говориш за това, освен ако не искаш — увери ме тя. — Ще те изслушам, ако мислиш, че ще помогне.
Точно щях да кажа благодаря, но не, благодаря. В крайна сметка имаше прекалено много тайни, които бях обвързана да пазя. Наистина не можех да обсъждам проблемите си с някой човек. Това беше извън правилата.
И все пак, със странна, внезапна сила, това беше точно каквото исках. Исках да поговоря с нормална човешка приятелка. Исках да се пооплаквам малко, като всяка друга тийнейджърка. Исках и моите проблеми да са толкова прости. Би било хубаво също да имам някой извън цялата тази вампиро-върколашка бъркотия, който да види нещата в перспектива. Някой безпристрастен.
— Ще си гледам своята работа — обеща Анджела, усмихвайки се надолу към адреса, върху който работеше.
— Не — казах аз. — Права си. Наистина съм неспокойна. Става въпрос за… за Едуард.
— Какво има?
Беше толкова лесно да разговаряш с Анджела. Когато питаше нещо такова, можех да видя, че не беше просто болезнено любопитна или търсеща клюки, както Джесика би била. Наистина я интересуваше, че съм разстроена.
— О, той ми е ядосан.
— Трудно ми е да си го представя — каза тя. — За какво е ядосан?
Въздъхнах.
— Помниш ли Джейкъб Блек?
— Аа — каза тя.
— Да.
— Ревнува.
— Не, не е това… — Трябваше да си държа устата затворена. Нямаше начин да обясня това правилно. Но така или иначе исках да продължа да говоря. Не бях забелязала колко копнеех за човешки разговор. — Едуард мисли, че Джейкъб е… лоша компания, предполагам. Че е… опасен. Знаеш в колко неприятности се забърках преди няколко месеца… Но това е абсурдно.
Изненадах се като видях Анджела да клати глава.
— Какво? — попитах аз.
— Бела, видях как Джейкъб те гледа. Бих се обзаложила, че проблемът е точно ревност.
— Няма нищо такова между нас с Джейкъб.
— За теб може би е така. Но за Джейкъб…
Намръщих се.
— Джейкъб знае какво чувствам към него. Казала съм му всичко.
— Едуард е просто човек, Бела. Ще реагира като всяко друго момче.
Направих гримаса. На това нямах отговор.
Тя потупа ръката ми.
— Ще му мине.
— Надявам се. Джейк минава през труден момент. Нуждае се от мен.
— Ти и Джейкъб сте доста близки, нали?
— Като семейство — съгласих се аз.
— А Едуард не го харесва… Сигурно ти е трудно. Чудя се как ли би реагирал Бен на нещо такова? — замисли се тя.
Подсмихнах се леко.
— Вероятно като всяко друго момче.
Тя се ухили.
— Вероятно.
Тогава тя смени темата. Анджела не беше човек, който ще любопитства и явно усети, че не искам — не мога — да споделя повече.
— Вчера получих документите си за настаняване в общежитието. В най-отдалечената сграда от университета, разбира се.
— Бен знае ли вече къде ще се настани?
— В тази най-близко до университета. Късметлия. Ами ти? Реши ли вече къде ще ходиш?
Вторачих се надолу, концентрирайки се в нескопосания си почерк. За секунда се разсеях от мисълта за Анджела и Бен във Вашингтонския Университет. Щяха да заминат за Сиатъл само след няколко месеца. Щеше ли да е безопасно? Щеше ли необузданата млада вампирска напаст да се е преместила някъде другаде? Щеше ли да има ново място дотогава, някой друг град треперещ заради заглавия като от филми на ужасите?
Щяха ли тези заглавия да са по моя вина?
Опитах се да се отърся от тези мисли и отговорих на въпроса й с малко закъснение.
— Мисля си за Аляска. Университета в Джуно.
Можех да чуя изненадата в гласа й.
— Аляска? О. Наистина? Искам да кажа, това е чудесно. Просто си мислех, че ще отидеш някъде… на по-топло.