— Алис! — изхленчих силно. — Хайде, де!
— Добре, де, добре — каза тя, изхвърчайки от стаята. Върна се след по-малко от секунда, телефонът в ръката й. — Той не го е забранил специално… — промърмори на себе си тя, докато ми го подаваше.
Набрах номера на Джейкъб, надявайки се да не тича навън с приятелите си тази вечер. Късметът беше с мен — Джейкъб беше този, който вдигна.
— Ало?
— Здрасти, Джейк, аз съм. — Алис ме наблюдава безизразно за секунда, преди да се обърне и да отиде да седне между Розали и Есме на дивана.
— Здрасти, Бела — каза Джейкъб, изведнъж предпазлив. — Какво става?
— Нищо добро. Излиза, че не мога да дойда в събота.
Беше тихо за минута.
— Тъп кръвопиец — измърмори накрая. — Мислех, че заминава. Не можеш ли да си поживееш докато го няма? Или те заключва в ковчег?
Засмях се.
— Аз не мисля, че е смешно.
— Засмях се, само защото си доста близо — казах му. — Но той ще си е тук в събота, така че няма значение.
— Във Форкс ли ще се храни, тогава? — попита Джейк режещо.
— Не. — Не се оставих да му се издразня. И аз не бях далеч от това, да бъда толкова ядосана, колкото беше той. — Тръгна по-рано.
— О. Ами ела тогава сега — каза той с внезапен ентусиазъм. — Не е толкова късно. Или аз ще дойда да те взема от Чарли.
— Иска ми се. Не съм при Чарли — казах кисело. — Държат ме като затворник.
Замълча докато осъзна какво му казах, после изръмжа.
— Ще дойдем да те вземем — обеща в равен глас, прескачайки автоматично на множествено число.
Гръбнака ми се скова, но отговорих с лек, закачлив тон.
— Изкушаващо. Бях измъчвана — Алис ми лакира ноктите.
— Говоря сериозно.
— Недей. Те просто се опитват да ме опазят.
Той изръмжа отново.
— Знам, че звучи глупаво, но те имат сърца.
— Сърца! — присмя се той.
— Съжалявам за събота — извиних се аз. — Трябва да нападам леглото — канапето, поправих се мислено — но ще ти звънна пак скоро.
— Сигурна ли си, че ще ти позволят? — попита той с унищожителен тон.
— Не съвсем — въздъхнах. — Лека нощ, Джейк.
— Ще се видим.
Алис бе внезапно до мен, протегнала ръка за телефона, но аз вече набирах. Тя видя номера.
— Не мисля, че телефона му ще е в него — каза тя.
— Ще му оставя съобщение.
Телефонът иззвъня четири пъти, последва пиукане. Нямаше поздрав.
— Загазил си — казах бавно, подчертавайки всяка дума. — Много си загазил. Подивелите гризлита ще ти се сторят кротки в сравнение с това, което те чака вкъщи.
Затворих телефона и го поставих в чакащата й ръка.
— Приключих.
Тя се ухили.
— Цялата тази заложническа история е забавна.
— Отивам да спя — обявих, тръгвайки към стълбите. Алис ме последва.
— Алис — въздъхнах. — Няма да избягам. Щеше да разбереш, ако го планирах и щеше да ме хванеш, ако опитах.
— Просто искам да ти покажа къде са нещата ти — каза тя невинно.
Стаята на Едуард беше накрая на коридора на третия етаж, трудно бе да я объркам дори ако не познавах къщата така добре. Но когато включих лампата, спрях объркана. Да не би да бях сбъркала стаята?
Алис се изкикоти.
Беше същата стая, осъзнах бързо; мебелите просто бяха разместени. Канапето беше преместено до северната стена, а стереото избутано до огромните рафтове с дискове — за да направят място за колосалното легло, което заемаше централното място.
Южната стена от стъкло отразяваше гледката като огледало, правейки я да изглежда два пъти по-зле. Подхождаше си. Покривката за легло бе бледо златиста, съвсем малко по-светла от стените; рамката беше черна, изработена от сложно изплетено ковано желязо. Изваяни метални рози се извиваха и пълзяха нагоре, оформяйки мрежа от листа. Пижамата ми беше сгъната спретнато в края на леглото, чантичката с тоалетните ми принадлежности оставена до нея.
— Какво, по дяволите, е всичко това? — заекнах аз.
— Нали не мислеше сериозно, че би те накарал да спиш на канапето?
Смънках неразбираемо, като закрачих напред да грабна нещата си от леглото.
— Ще те оставя насаме — изсмя се Алис. — Ще се видим сутринта.
След като зъбите ми бяха измити, а аз облечена, грабнах пухкавата възглавница от огромното легло и издърпах златистото покривало към канапето. Знаех, че се държа глупаво, но не ми пукаше. Поршета и подкупи и огромни легла в къщи, където никой не спеше — беше повече от дразнещо. Изключих лампите и се свих на дивана, чудейки се дали съм прекалено ядосана да спя.
В тъмното стъклената стена вече не беше черно огледало, удвояващо стаята. Лунната светлина осветяваше облаците зад прозореца. Когато очите ми свикнаха, можех да видя разсеяната светлина подчертаваща върховете на дърветата и проблясваща в малкия участък от реката, който се виждаше. Гледах сребърната светлина, чакайки клепачите ми да натежат.