„Рози!“ — извика и другите се засмяха тъпо. Не бях осъзнала, че пияниците са облечени толкова добре. Беше Ройс и някои негови приятели — синове на богаташи.
„Ето я моята Рози!“ — изкрещя Ройс, смеейки се също толкова тъпо. — „Закъсняваш. Студено ни е, а ти ни държа да те чакаме толкова дълго“.
Не го бях виждала пиян преди. Понякога пиеше, когато вдигаха тост по разни партита. Каза ми, че не обича шампанско. Не бях осъзнала, че предпочита нещо много по-силно. Имаше нов приятел, по-точно приятел на негов приятел, от Атланта.
„Какво ти казах, Джон?“ — захвали се Ройс, хващайки ръката ми и ме издърпа по-близо до него. — „Не е ли по-хубава от всичките ти праскови от Джорджия?“
Мъжът, наречен Джон, беше чернокос и мургав. Погледна ме, сякаш бях кон, който щеше да купува.
„Трудно бих преценил“ — каза бавно. — „Тя е облечена.“
Всичко се смяха. Ройс също. Изведнъж той съблече якето от раменете ми, подарък от него, късайки месинговите копчета. Те се разпръснаха навсякъде по улицата.
„Покажи му как изглеждаш, Рози!“ — засмя се отново и дръпна шапката от главата ми. Фибите силно дръпнаха косата ми от корените и аз заплаках от болка. Мъжете явно се наслаждаваха на това — на моята болка.
Розали ме погледна изведнъж, сякаш беше забравила, че съм там. Бях сигурна, че лицето ми е бяло като нейното. Освен ако не беше зелено.
— Няма да те карам да слушаш останалото — тихо каза тя. — Те ме оставиха на улицата, смеейки се, докато се отдалечаваха. Мислеха, че съм мъртва. Шегуваха се с Ройс, че ще му трябва нова булка, а той им отвръщаше, че първо трябва да се научи на малко търпение.
Чаках на пътя да умра. Беше студено. Мислех си, че заради всичката болка не би трябвало да усещам студа. Започна да вали сняг и се зачудих защо не умирам. Бях нетърпелива смъртта да дойде, за да ме отърве от болката. Ставаше прекалено бавно…
Карлайл ме намери. Надушил кръвта и дошъл да разследва. Помня смътно, че бях раздразнена, докато той ме закърпваше, опитвайки се да спаси живота ми. Никога не бях харесвала доктор Кълън или жена му, нито пък брат й, за какъвто Едуард се представяше тогава. Бях разстроена от това, че и тримата бяха по-хубави от мен, особено мъжете. Но те не се движеха в обществото, затова ги бях виждала веднъж или два пъти.
Помислих, че съм мъртва, когато той ме вдигна от земята и побягна с мен, заради скоростта се почувствах сякаш летя. Помня, че бях ужасена, защото болката не беше спряла.
Следващото, което помня е светла стая, в която беше топло. Бях задрямала и благодарна, че болката започва да отшумява. Но внезапно нещо остро започна да ме пронизва — гърлото, китките и глезените ми. Крещях от страх, мислех, че ме е завел там, за да ме наранява още. Тогава огънят започна да ме изгаря отвътре и не се интересувах от нищо друго. Умолявах го да ме убие. Когато Есме и Едуард се върнаха вкъщи, умолявах и тях да ме убият.
Карлайл държеше ръката ми и повтаряше, че съжалява, обещавайки, че ще свърши. Разказа ми всичко и понякога аз слушах. Каза ми какво е той и в какво се превръщах. Не му вярвах. Той ми се извиняваше всеки път, когато крещях от болка.
Едуард не беше доволен. Помня, че ги слушах, докато ме обсъждаха. Крещенето не помагаше:
„Какво си мислеше, Карлайл?“ — каза Едуард. — „Розали Хейл?“ — Розали имитираше раздразнения му тон перфектно. — Не ми хареса начина, по който каза името ми — сякаш имаше нещо сбъркано в мен.
„Не можех просто да я оставя да умре!“ — обясни Карлайл тихо. — „Беше прекалено много — прекалено ужасно, прекалено голяма загуба.“
„Знам“ — каза Едуард, звучеше ми презрително. Ядосах се. Тогава не знаех, че той виждаше точно това, което Карлайл бе видял.
„Беше прекалено голяма загуба. Не можех да я оставя там“ — повтори Карлайл, шепнейки.
„Разбира се, че не си можел!“ — съгласи се Есме.
„Хората умират постоянно“ — напомни Едуард с твърд глас. — „Не мислиш ли, че лесно ще я разпознаят. Кингови ще я търсят с големи усилия — не, че някой подозира чудовището“ — изръмжа той.