Доста време ми отне да заспя след това. Когато заспах, имах кошмар. Напредвах бавно в тъмното по студените камъни на непозната улица, под светло падащ сняг, оставяйки кървава следа зад себе си. Призрачен ангел в дълга бяла рокля, наблюдаваше прогреса ми с негодувание.
На следващата сутрин докато Алис ме караше до училище, аз гледах разсеяно, мърморейки, през предното стъкло. Не се бях наспала и това направи недоволството ми от затворничеството много по-силно.
— Тази вечер ще идем до Олимпия или някъде другаде — обеща тя — Това ще е забавно нали?
— Защо просто не ме затворите в мазето — предложих аз. — И да забравите за милата обвивка?
Алис се намръщи:
— Той ще върне Поршето. Не върша много добра работа. Ти трябваше да се забавляваш!
— Не е твоя вината — промърморих. Не можех да повярвам, че се почувствах виновна. — Ще се видим на обяд.
Запрепъвах се към часа по английски. Без Едуард, денят със сигурност щеше да бъде непоносим. Мусих се през първия час, добре осъзнавайки, че поведението ми с нищо не помага. Когато звънецът удари, станах без много ентусиазъм. Майк беше до вратата, задържайки я отворена за мен.
— Едуард е на излет този уикенд? — попита той, докато вървяхме вън под дъжда.
— Дам.
— Искаш ли да правим нещо довечера?
Как можеше още да таи надежди!?!
— Не мога, ще имам пижамено парти — промърморих. Той ме погледна странно, докато преценяваше настроението ми.
— С кого…
Въпросът на Майк бе прекъснат от дълъг ръмжащ рев идващ иззад паркинга. Всички на тротоара се обърнаха да гледат, взирайки се невярващо, когато шумният черен мотоциклет изръмжа, преди да спре на ръба на ограничението, а двигателя още бучеше.
Джейкъб ми замаха енергично.
— Бягай, Бела! — изкрещя той, за да надвика ръмженето на двигателя.
Замръзнах за секунда, преди да осъзная какво се случва. Погледнах бързо към Майк. Знаех, че имам само секунди. Колко ли далеч би стигнала Алис, за да ме удържи, на публично място?
— Станало ми е много зле и съм си отишла у дома, нали? — казах на Майк. Гласът ми беше пълен с вълнение.
— Добре — измъмри той.
Бързо го целунах по бузата.
— Благодаря, Майк! Задължена съм ти! — извиках, докато се отдалечавах, бягайки към Джейкъб. Той пришпори двигателя, хилейки се. Скочих зад него на седалката, увивайки ръце около кръста му.
Видях Алис, замръзнала на входа на столовата. Очите й бляскаха гневно, а устните й оголваха зъбите й. Погледнах я умолително. След това, зафучахме по улицата, толкова бързо, че стомахът ми се загуби зад мен.
— Дръж се! — извика Джейк.
Скрих лицето си зад гърба му, докато той шофираше по главния път. Знаех, че ще намали, когато мине границата. Трябваше просто да го държа здраво дотогава. Молех се тихо и пламенно, че Алис няма да ни последва и че Чарли няма да ни види.
Беше очевидно, че бяхме достигнали безопасната зона. Моторът намали и Джейкъб се успокои и зави от смях. Отворих очи.
— Успяхме! — изкрещя той. — Не беше лошо за бягство от затвора, а?
— Добра идея, Джейк!
— Спомних си какво ми каза за психо-кръвопийцата — че не може да предскаже какво ще направя. Радвам се, че не си мислила за това — нямаше да те пусне да отидеш на училище.
— Затова и не съм го обмисляла.
Той се засмя триумфално.
— Какво ти се прави днес?
— Каквото и да е! — засмях се в отговор. — Чувството да си свободен е прекрасно!
8. САМОКОНТРОЛ
Отново се озовахме на плажа, скитайки се без цел. Джейкъб все още беше горд с уреждането на бягството ми.
— Мислиш ли, че ще те потърсят? — попита той обнадежден.
— Не — бях сигурна в това. — Въпреки това, ще са ми много ядосани довечера.
Той вдигна един камък и го запрати към вълните.
— Не се връщай тогава — предложи отново.
— На Чарли ще му хареса — отговорих саркастично.
— На бас, че няма да има нищо на против.
Не отговорих. Джейкъб вероятно беше прав и това ме накара да започна да скърцам със зъби. Очевидното предпочитание на Чарли към приятелите ми от Ла Пуш беше толкова нечестно. Зачудих се дали ще мисли по същия начин, ако знаеше че всъщност изборът е между вампири и върколаци.
— Е, за какво беше последната караница в глутницата? — попитах безгрижно.
Джейкъб спря на място и погледна надолу към мен с шокирани очи.
— Какво? Това беше шега.
— О! — той погледна настрани.
Чаках го да заговори отново, но той изглеждаше загубен в мислите си.
— Имало ли е караница? — попитах.
Джейкъб се подсмихна:
— Бях забравил какво е да няма някой, който да знае всичко през цялото време. Да имам тихо, лично място в главата си.