Вървяхме тихо за момент, докато аз се поспрях, за да хвърля камък към океана. Той падна на плажа, на няколко метра от нас. Джейкъб ми се изсмя.
— Не може всички да бъдем откачено силни — измъмрих аз.
Той въздъхна.
— Мислиш ли, че ще стане и с теб? — попитах тихо.
Отговорът му беше бърз, а гласът — безизразен:
— Никога.
— Това е нещо, което не можеш да контролираш, нали?
Той помълча за няколко минути. Несъзнателно и двамата вървяхме бавно, почти не се движехме:
— Не би трябвало да мога — призна си той — Но трябва да я видиш — онзи, която е отредена за теб.
— И си мислиш, че понеже не си я видял, тя не съществува? — попитах скептично. — Джейкъб, ти не си видял много от света, по-малко от мен дори.
— Не, не съм — каза с тих глас. Погледна ме в лицето с пронизващи очи. — Но никога няма да видя друга, Бела. Виждам само теб. Дори когато затворя очи и се опитам да видя нещо друго. Питай Куил и Ембри — това ги подлудява.
Склоних очи към камъните. Вече не вървяхме. Единственият шум идваше от вълните, които се разбиваха в брега. Не чувах дъжда от техния рев.
— По-добре ще е да си ходя — прошепнах.
— Не! — запротестира той, изненадан от това решение.
Погледнах отново нагоре към него и очите му сега бяха тревожни:
— Свободна си през целия ден, нали? Кръвопиецът няма да се е прибрал още.
Изгледах го свирепо.
— Не исках да обиждам — каза той бързо.
— Да, имам целия ден. Но, Джейк…
Той повдигна ръце:
— Съжалявам. Няма повече да правя така. Просто ще бъда Джейкъб.
— Но ако това е, което мислиш… — въздъхнах аз.
— Не се притеснявай за мен — настоя той, усмихвайки се преднамерено окуражително — прекалено весело. — Знам какво правя. Просто ми кажи, когато те разстройвам.
— Не знам…
— Хайде, Бела. Нека да идем до къщата и да си вземем моторите. Трябва да караш мотоциклет по-често, за да си във форма.
— Не мисля, че ми е позволено.
— От кой? От Чарли или от кръво… от него?
— И от двамата.
Джейкъб се засмя с любимата ми усмивка и изведнъж беше същия Джейкъб, който толкова ми липсваше — слънчев и топъл. Не можах да не му се усмихна в отговор.
Дъждът намаля и се превърна в росене.
— Няма да те издам — обеща той.
— Освен на всички от глутницата.
Той поклати глава отрезвяващо и вдигна дясната си ръка:
— Обещавам да не мисля за това.
— Ако се нараня, версията е, че съм се спънала — засмях се аз.
— Както кажеш.
Карахме моторите си около Ла Пуш, докато дъждът не ги направи прекалено жалки и Джейкъб настоя, че ще припадне, ако не хапне скоро.
Били ме поздрави любезно, когато влязохме в къщата, сякаш неочакваното ми посещение означаваше нещо по-сложно от мотаенето с приятел. След като изядохме сандвичите, които Джейкъб направи, отидохме в гаража, за да почистим мотоциклетите. Не бях стъпвала там от месеци — откакто Едуард се бе върнал — но сякаш това нямаше значение. Беше просто поредният следобед в гаража.
— Хубаво е — казах аз, когато той извади две топли соди от чантата си. — Това място ми липсваше.
Той се усмихна, оглеждайки пластмасовите лавици, закачени заедно над главите ни:
— Да, разбирам те. Цялото величие на Тадж Махал, без удобствата на скъпото пътуване до Индия.
— За вашингтонския малък Тадж Махал — вдигнах тост, държейки горе бутилката си.
Той докосна своята бутилка до моята.
— Помниш ли миналият Свети Валентин? Мисля, че тогава за последен път беше тук — последният път, когато нещата бяха още… нормални, знаеш.
Засмях се:
— Разбира се, че помня. Размених доживотно робство срещу кутия говорещи сърца. Това не е нещо, което съм склонна да забравя.
Той се засмя с мен:
— Точно така беше. Ммм, робство. Ще трябва да измисля нещо добро — след това той въздъхна. — Сякаш беше преди години. Друга ера. По-щастлива.
Не можех да се съглася с него. Това беше щастливата ми ера. Но бях изненадана да разбера колко много неща ми липсват от собствените ми „тъмни години“. Загледах се през процепа в мрачните дървета. Дъждът валеше отново, но в малкия гараж, в който седях до Джейкъб ми беше топло. Той беше топъл като пещ.
Пръстите му погалиха ръката ми:
— Нещата наистина са се променили.
— Да — казах, докато се пресягах, за да потупам седалката на мотора. — Преди Чарли ме харесваше. Надявам се Били да не му каже нещо за днес… — захапах устната си.
— Няма. Той не възприема нещата така както Чарли… Ей, аз така и не се извиних официално за глупавата ми постъпка с мотора. Извинявай много, че те издадох на Чарли. Иска ми се да не бях.
Завъртях очи:
— И на мен.