— Наистина много, много съжалявам.
Той ме погледна с надежда, а мократа му, заплетена коса стърчеше на всяка посока около умоляващото му лице.
— О, добре! Простено ти е.
— Мерси, Бела!
Засмяхме се за около секунда и след това неговото лице потъмня:
— Помниш ли онзи ден, когато донесох мотоциклета у вас… Чаках те, за да те попитам нещо — каза той бавно. — Но също… и не исках да те питам.
Стоях много спокойно — стресова реакция. Това беше навик, който бях прихванала от Едуард.
— Инатеше се, защото ми беше ядосана или говореше сериозно? — прошепна той.
— За какво? — прошепнах, въпреки че бях сигурна за какво говори.
Той ме погледна:
— Знаеш. Когато каза, че не е моя работа… ако… ако той те ухапе — тялото му се присви леко накрая на думите.
Джейк… — гърлото ми беше пресъхнало. Не можех да отговоря.
Той затвори очи и пое голяма глътка въздух:
— Сериозна ли беше? — той трепереше едва забележимо. Очите му бяха затворени.
— Да — прошепнах.
Джейкъб въздъхна бавно и дълбоко:
— Предполагах, че е така.
Вгледах се в лицето му, чакайки да отвори очи.
— Нали знаеш какво означава това? — обвини ме внезапно. — Разбираш нали? Какво ще стане, ако нарушат договора?
— Ние ще си тръгнем преди това.
Очите му се отвориха бързо, тяхната черна дълбочина беше пълна с болка и гняв:
— Няма географски лимити за договора, Бела. Нашите прадеди се съгласили да запазят мира, само защото Кълънови са се заклели, че са различни — че не са опасни за хората. Те обещали, че няма да убият или променят никого никога повече. Ако прекрачат думите си, договорът е невалиден и те не са по-различни от другите вампири. Веднъж щом това е установено, ще ги намерим и…
— Но, Джейк, ти не наруши ли вече договорът? — попитах аз, задъхвайки се. — Не беше ли част от него да не казвате на хората за вампирите? И ти ми каза. Не е ли уговорката спорна вече?
На Джейкъб не му хареса припомнянето ми — болката в очите му се превърна във враждебност:
— Да, наруших договора, но дори не вярвах в неговото съществуване. И съм сигурен, че те се били информирани — той ме погледна огорчено в челото, за да не срещне засрамения ми поглед. — Но това не им дава свобода или нещо такова. Няма вина за вината. Имат само един избор, ако зачетат това което съм направил. Същото, което ние ще имаме, когато те нарушат договора — да започнем война.
Той го накара да изглежда неизбежно. Потреперих:
— Джейк, не се налага да е така.
Той стисна зъби:
— Но е така!
Тишината след това заявление беше много шумна.
— Ще ми простиш ли някога, Джейкъб? — прошепнах. Веднага щом казах думите, пожелах да не бях ги изговорила. Не исках да чуя отговора.
— Ти няма вече да си Бела — каза той. — Приятелката ми няма да съществува. Няма да има на кого да простя.
— Това звучи като „не“ — прошепнах аз.
Гледахме се за един несвършващ момент:
— Това ли е сбогуването ни, Джейк?
Той замига бързо, ядът му се превърна в изненада:
— Защо? Все още имаме няколко години. Не може ли да сме приятели през това време?
— Години? Не, Джейк, не години — аз поклатих глава и се засмях безрадостно. — Седмици е по-точно.
Не очаквах реакцията му.
Той изведнъж се изправи и се чу силен пукот, когато содата избухна в ръката му. Тя се разлетя навсякъде, заливайки ме, сякаш беше маркуч.
— Джейк… — започнах аз, но замълчах, когато осъзнах, че цялото му тяло трепереше от гняв. Гледаше ме диво и ръмжащ звук изпълваше гърдите му. Замръзнах на място, прекалено шокирана, за да си спомня как да се движа. Треперенето премина по цялото му тяло, докато той изглеждаше сякаш вибрира. Формите му се замъглиха.
След това Джейкъб изскърца със зъби и ръмженето спря. Притисна очи плътно в концентрация и треперенето намаля, докато само ръцете му потреперваха:
— Седмици — каза той с монотонен глас.
Не можех да отговоря — все още бях като замразена. Той отвори очи. Бяха повече от бесни сега.
— Той ще те промени в мръсен кръвопиец само след няколко седмици! — Джейкъб изсъска през зъби.
Прекалено зашеметена, за да се обидя от думите му, просто кимнах бавно. Лицето му позеленя.
— Разбира се, Джейк! — промълвих след дълга минута мълчание. — Той е на седемнадесет, Джейкъб, а аз се приближавам към деветнадесет с всеки изминал ден. Освен това, защо да чакам? Той е всичко, което желая. Какво друго да направя?
Въпросите ми бяха реторични.
Думите му заболяха като удар от камшик:
— Нищо. Нищо друго. По-добре щеше да е, ако беше умряла. Предпочитам да беше.
Отскочих, сякаш ме беше ударил. Ако ме беше ударил щеше да боли по-малко. И тогава, когато болката мина през мен, собственият ми самоконтрол избухна в пламъци: