— Само, за да мога да си направя собствени планове — обясни бързо. — Не искам да бързаш да се връщаш, защото ще стоя и ще те чакам.
— Не — казах със странен глас. — Нямам планове да ходя.
— О! Не трябва да правиш това за мен.
— Не мисля, че вече съм желана там — прошепнах.
— Да не прегази нечия котка? — попита закачливо. Знаех, че не иска да ме кара да му разказвам, но чувах любопитството в гласа му.
— Не — поех дълбоко въздух и измърморих обяснението. — Мислех, че Джейкъб ще е осъзнал… Че това няма да го изненада.
Едуард чакаше да продължа.
— Той не очакваше… да е толкова скоро.
— Ах — каза тихо Едуард.
— Той каза, че предпочита да ме види мъртва — гласът ми се пречупи на последната дума.
Едуард остана спокоен за момент, контролирайки реакция, която не искаше да видя. Прегърна ме нежно към гърдите си:
— Толкова съжалявам.
— Мислех, че ще се радваш — прошепнах.
— Да се радвам, че си наранена? — измърмори в ухото ми. — Не мисля така, Бела.
Въздъхнах и се успокоих, притискайки се до каменните му извивки. Но той беше безчувствен отново, стегнат.
— Какво има? — попитах.
— Нищо.
— Можеш да ми кажеш.
Той помълча около минута:
— Ще те ядоса.
— Пак искам да знам.
Той въздъхна:
— Мога да го убия за казването на това. Иска ми се.
— Предполагам е добре, че имаш такъв самоконтрол — засмях се безрадостно.
— Мога да се подхлъзна — каза той замислено.
— Ако ще допуснеш пропуск в контрола си, мога да измисля по-добри цели за него — пресегнах се за лицето му, опитвайки се да го целуна. Той ме стисна по-силно, удържайки ме. Въздъхна:
— Винаги аз ли трябва да съм отговорния?
Аз се засмях в тъмнината:
— Не. Нека аз да отговарям за отговорността за няколко минути… или часове.
— Лека нощ, Бела.
— Чакай! Има още нещо, което искам да те питам.
— Какво?
— Говорих с Розали снощи.
Тялото му се стегна отново:
— Да. Тя мислеше за това, когато се прибрах. Дала ти е много за обмисляне, нали?
Гласът му беше тревожен и осъзнах, че той мисли, че искам да говоря за причините, които Розали ми посочи да остана човек. Но аз се бях заинтересувала от нещо много по-потискащо.
— Тя спомена… за времето, когато семейството ти е живяло в Денали.
Имаше кратка пауза. Това започване го изненада:
— Да.
— Тя спомена и нещо за група женски вампири… и теб.
Той не отговори, въпреки че чаках дълго:
— Не се притеснявай — казах, след като тишината стана неудобна. — Тя каза, че не си показал… някакъв интерес. Но аз се чудих, знаеш, дали някоя от тях е показала. Интерес към теб имам предвид.
Отново не каза нищо.
— Коя? — попитах, опитвайки се да поддържам небрежен тон, не много упорит. — Или бяха повече от една?
Нямаше отговор. Искаше ми се да видя лицето му, за да разгадая какво значеше мълчанието:
— Алис ще ми каже — казах. — Отивам да я питам веднага.
Ръцете му се свиха — не можех да мръдна и на сантиметър.
— Късно е — каза. В гласа му имаше острота и това беше нещо ново. Прозвуча някак нервно, дори малко засрамено. — Освен това, мисля, че Алис излезе…
— Много е лошо — налучках. — Много е лошо, нали? — започнах да се паникьосвам, сърцето ми щеше да се пръсне, докато си представях невероятната безсмъртна съперничка, която имах.
— Успокой се, Бела — каза той и ме целуна по носа. — Ставаш абсурдна.
— Така ли? Тогава защо не ми кажеш?
— Защото няма нищо за казване. Прекалено раздуваш нещата.
— Коя? — настоях. Той въздъхна:
— Таня показа малко интерес. Казах й по много вежлив, джентълменски начин, че не отвръщам на интереса й. Край на историята.
Поддържах гласа си спокоен, доколкото можех:
— Кажи ми нещо — как изглежда Таня?
— Както всички от нас — бяла кожа, златни очи — отговори прекалено бързо.
— И разбира се — невероятно красива.
Усетих, че свива рамене:
— Предполагам, че е така за човешките очи — каза, защитавайки се. — Но ти знаеш, нали?
— Какво? — гласът ми беше сприхав. Той доближи устни до дясното ми ухо и студеният му дъх ме погъделичка:
— Предпочитам брюнетки.
— Тя е блондинка. Представи си.
— Жълтеникаво червена блондинка, изобщо не е мой тип.
Помислих за това за малко, опитвайки да се концентрирам, докато устните му се движеха бавно надолу по бузата, после по врата ми и отново нагоре. Той повтори движението три пъти преди да проговоря:
— Значи всичко е наред тогава — реших аз.
— Ммм — прошепна срещу кожата ми. — Очарователна си, когато ревнуваш. Изненадващо забавно е.
Намръщих се.
— Късно е — повтори той, мъркайки, почти напявайки. Гласът му по-нежен от коприна. — Спи, моя Бела. Сънувай хубави неща. Ти си единствената, която някога е докосвала сърцето ми. То винаги ще е твое. Спи, моя единствена любов.