Той започна да тананика моята приспивна песен и знаех, че е само въпрос на време преди да се поддам на съня, затова затворих очи се гушнах по-близо до гърдите му.
9. МИШЕНА
Алис ме остави сутринта, което отговаряше на плана за партито с преспиване. Нямаше да мине много, докато Едуард се върнеше официално от своето „туристическо“ пътуване. Всички тези преструвки вече започваха да ме изнервят. Тази част от човешкия живот нямаше да ми липсва.
Чарли надникна през предния прозорец, когато чу, че хлопнах вратата на колата. Той помаха на Алис и дойде да ми отвори входната врата.
— Забавлява ли се? — попита Чарли.
— Да, беше страхотно. Много… момичешко.
Внесох си багажа, зарязах го пред стълбите и се запътих към кухнята да си взема нещо за ядене.
— Имаш съобщение — извика Чарли след мен.
На кухненския тезгях, поставката за телефонни съобщения беше очевидно подпряна на една тенджера. Чарли беше написал:
Джейкъб се обади,
Каза, че не е имал това предвид и че съжалява. Иска да му се обадиш. Бъди мила и не го пришпорвай. Звучеше разстроен.
Направих гримаса. Чарли обикновено не правеше коментари на съобщенията ми.
Джейкъб може просто да продължава напред и да си бъде разстроен. Не исках да говоря с него. Последно чух, че от там не са големи почитатели на телефонните обаждания от другата страна. Щом Джейкъб предпочиташе да съм мъртва, тогава може би трябваше да свиква с тишината.
Апетитът ми се изпари. Обърнах се кръгом и отидох да си оправям нещата.
— Няма ли да се обадиш на Джейкъб? — попита Чарли. Той се беше подпрял на стената в дневната и наблюдаваше как разопаковам.
— Не.
Тръгнах нагоре по стълбите.
— Това не е много хубаво държание, Бела — каза той. — Божествено е да прощаваш.
— Гледай си работата — промърморих под носа си, прекалено ниско, за да ме чуе. Знаех, че мръсните дрехи са се натрупали, затова след като си оставих пастата за зъби и хвърлих дрехите си в коша за пране, отидох да взема спалното бельо на Чарли. Оставих чаршафите му на купчина пред стълбите и се запътих да взема и моите.
Спрях се до леглото, изкривявайки глава.
Къде ми беше възглавницата? Завъртях се в кръг, сканирайки цялата стая. Нямаше възглавница. Забелязах, че стаята ми изглежда странно подредена. Не беше ли сивият ми пуловер провесен на ниската облегалка на леглото? И можех да се закълна, че имаше чифт мръсни чорапи зад люлеещия се стол, заедно с червената блуза, която пробвах преди две сутрини, но бях решила, че е твърде официална за училище, както виси от ръката. Завъртях се отново. Кошът ми за пране не беше празен, но не беше и преливащ, както си мислех, че е.
Дали Чарли переше? Това не беше в негов стил.
— Татко, пускал ли си пералнята? — провикнах се аз през вратата.
— Ъъм, не — извика той в отговор, звучейки виновно. — Искаше ли да я пусна?
— Не, няма проблем. Търсел ли си нещо в стаята ми?
— Не. Защо?
— Не мога да си намеря… тениска…
— Не съм влизал там.
И тогава си спомних, че Алис е била тук, за да ми вземе пижамата. Също не бях забелязала, че е взела и възглавницата ми — сигурно, защото отбягвах леглото. Изглежда беше почистила, докато е била тук. Изчервих се заради немарливостта ми.
Но тази червена блуза всъщност не беше мръсна, затова отидох да я извадя от коша.
Очаквах да я намеря някъде най-отгоре, но я нямаше. Претърсих цялата купчина и все още не можех да я намеря. Знаех, че сигурно започвам да се държа като параноичка, но ми се струваше, че още нещо липсва, или може би повече от едно. От дрехите тук нямаше да има дори за половин зареждане на пералнята.
Грабнах чаршафите от пода и се запътих към пералното помещение, вземайки и тези на Чарли по пътя. Пералнята беше празна. Проверих и сушилнята, почти очаквайки да видя изпран багаж — учтивост от страна на Алис. Но нямаше нищо. Смръщих се озадачена.
— Намери ли каквото търсеше? — провикна се Чарли.
— Още не.
Върнах се горе да потърся под леглото си. Нищо, освен прах. Започнах да ровя в дрешника. Може би бях прибрала червената блуза и бях забравила.
Отказах се когато на вратата се позвъни. Сигурно беше Едуард.
— Вратата — каза Чарли от кушетката, докато прескочих през него.
— Не се разтягай така, татко.
Отворих вратата с широка усмивка на лице.
Златните очи на Едуард бяха разширени, ноздрите му също, а устните му оголваха зъбите му.
— Едуард? — гласът ми беше пропит с шок след като видях изражението му. — Какво…?