— Дартмут? Това шега ли е?
— Сигурен съм, че са те одобрили. Изглежда точно като моя.
— И таз добра, Едуард — какво си направил?
— Просто изпратих и твоята молба.
— Може и да не съм обективна за Дартмут, но не съм достатъчно глупава, за да повярвам на това.
— Дартмут изглежда смята, че си обективна относно Дартмут.
Поех си дълбоко дъх и преброих бавно до десет.
— Много щедро от тяхна страна — казах накрая. — Както и да е, приета или не, таксата все още е от по-малко значение. Не мога да си го позволя и няма да ти позволя да прахосаш още пари, за да си купиш друга спортна кола и то само за да се престоря, че отивам в Дартмут догодина!
— Нямам нужда от нова спортна кола. И няма нужда да се преструваш за нищо — промърмори той. — Една година в колеж не би те убила. Може дори да ти хареса. Просто си помисли, Бела. Представи си колко развълнувани ще бъдат Чарли и Рене…
Кадифеният му глас изрисува картината в главата ми преди да съм го спряла. Разбира се, Чарли щеше да се пръсне от гордост — никой от Форкс не би могъл да избегне частиците от неговата развълнуваност. А Рене щеше да истеряса от радост за постижението ми — макар че щеше да казва, че изобщо не се е и изненадала…
Опитах се да се отърся от картината в главата ми.
— Едуард. Тревожа се за живота ни по време на завършването, какво остава за това лято или другото.
Ръцете му отново се обвиха нежно около мен.
— Никой няма да те нарани. Имаш цялото време на света.
Въздъхнах.
— Ще пратя писмо за банковата ми сметка в Аляска утре. Това е алибито, от което имам нужда. Достатъчно далеч е, че Чарли да не очаква да се върна най-рано преди Коледа. И съм сигурна, че ще измисля някакво извинение дотогава. Нали знаеш — подразних се неохотно — всичката тази секретност и лъжа са един вид болка.
Изражението на Едуард се изопна.
— Става по-лесно. След няколко десетилетия всички, които познаваш са мъртви. Проблемът е решен.
Потреперих.
— Извинявай, това беше грубо.
Зяпах големия бял плик за писмо без да го виждам.
— Но е истина.
— Ако разреша проблема, независимо с какво си имаме работа, би ли си помислила да почакаш, моля те?
— Ммне.
— Винаги си такъв инат.
— Да.
Пералнята издумка и започна да спира.
— Глупава вехтория — промърморих аз, като се измъкнах от прегръдката му. Махнах малката кърпа, която се беше заклещила и се беше оказала причината за проблема, и стартирах пералнята отново.
— Това ми напомня — казах аз — би ли попитал Алис какво е направила с нещата ми, когато ми е чистила стаята? Нищо не мога да намеря.
Той ме погледна объркано.
— Алис ти е чистила стаята?
— Ами, да, предполагам това е направила. Когато е идвала да ми вземе пижамата и възглавницата и разни други неща, за да ме държи за заложница — хвърлих му един бърз гневен поглед. — Тя е оправила всичко, което е било наоколо — тениските ми, чорапите ми и не знам къде ги е прибрала.
Едуард продължи да гледа объркано за още един кратък момент и после изведнъж се скова.
— Кога забеляза, че ти липсват неща?
— Когато се върнах от псевдо-пижаменото парти. Защо?
— Не мисля, че Алис е взела нещо. Нито дрехите ти, нито възглавницата. Нещата, които ти липсват, са неща, които си носила… и докосвала… и спала върху тях?
— Да. Какво има, Едуард?
Изражението му беше обтегнато.
— Неща с твоята миризма.
— О!
Гледахме се в очите за един дълъг момент.
— Посетителят ми — промърморих аз.
— Събирал е следи… доказателства. За да докаже, че те е намерил?
— Защо? — прошепнах аз.
— Не знам. Но, Бела, кълна се, че ще разбера. Ще разбера.
— Знам — казах аз, отпускайки глава на гърдите му. Усетих как телефонът му вибрира от джоба на якето му.
Той извади телефона и погледна номера.
— Точно човекът, с кого трябва да говоря — измърмори той и вдигна. — Карлайл, аз… — той спря и заслуша, лицето му изопнато и съсредоточено за няколко минути. — Ще проверя. Слушай…
Той обясни за липсващите ми неща, но от това, което чувах, не звучеше Карлайл да вниква в същинската ни гледна точка.
— Може би ще отида… — каза Едуард, отклонявайки погледа си от мен. — А може би не. Не оставяй Емет да отиде сам, знаеш какъв е. Поне помоли Алис да понаглежда нещата. Ще изясним това по-късно.
Той затвори телефона.
— Къде е вестникът? — попита ме той.
— Ами, не съм сигурна. Защо?
— Трябва да видя нещо. Дали Чарли вече го е изхвърлил?
— Може би…
Едуард изчезна.
Върна се след половин секунда с нови диаманти в косата и мокър вестник в ръцете. Той го разгъна на масата, като очите му бързо минаваха по заглавията. Той се наведе, погълнат от това, което четеше, като проследяваше с пръст пасажите, които го интересуваха най-много.