— Карлайл е прав… да… много лошо. Млади и побъркани? Или смъртно желание? — мърмореше си той.
Отидох да надникна през рамото му.
Заглавието на Сиатъл Таймс гласеше: „Епидемията от убийства продължава — полицията няма нови следи“.
Беше почти същата история, от която Чарли се оплакваше преди няколко седмици — голямото градско насилие, което издигаше Сиатъл нагоре в списъка с национални убийства. Въпреки че не беше точно същата. Броят на убийствата беше много по-голям.
— Става по-зле — промърморих аз.
Той се смръщи.
— Напълно извън контрол. Това не може да е дело само на един новосъздаден вампир. Какво става? Сякаш никога на се чували за Волтури. Което предполагам е възможно. Никой не им е обяснил правилата… тогава кой ги създава?
— Волтури? — повторих аз, потрепервайки.
— Това е точно нещо, което те трябва постоянно да ликвидират — безсмъртни, които с държанието си ни разкриват. Оправиха се с подобна бъркотия преди няколко години в Атланта и не беше станало и наполовина толкова зле. Те ще се намесят скоро, съвсем скоро, освен ако не намерим начин да успокоим нещата. Наистина предпочитам да не идват до Сиатъл точно сега. Докато са толкова близо… може да решат да те проверят.
Потреперих отново.
— Какво можем да направим?
— Трябва да научим повече, преди да решим нещо. Може би ако успеем да говорим с тези новосъздадени, да им обясним правилата, всичко ще се разреши мирно. — Той се смръщи, сякаш не мислеше, че шансовете за това са добри. — Ще изчакаме докато Алис разбере какво става… Не искаме да се намесваме преди да е станало наистина необходимо. Преди всичко, отговорността не е наша. Но е добре, че имаме Джаспър — добави той почти на себе си. — Ако ще се разправяме с новосъздадени той ще ни е полезен.
— Джаспър? Защо?
Едуард се усмихна мрачно.
— Той е нещо като експерт по младите вампири.
— Какво имаш предвид под експерт?
— Ще трябва да питаш него — историята е заплетена.
— Каква каша — смутолевих аз.
— Наистина така изглежда, нали? Сякаш ни идва от всички страни последните дни — въздъхна той. — Мислиш ли, че животът ти би бил по-лесен, ако не беше влюбена в мен?
— Може би. Макар че нямаше да бъде никакъв живот.
— За мен — поправи той тихо. — А сега, мисля — продължи той с принудена усмивка — че има нещо, което искаш да ме питаш?
Погледнах го безизразно.
— Така ли?
— Или може би не — той се ухили. — По-скоро останах с впечатлението, че обеща да питаш за позволението ми да идеш на някакво върколашко събиране довечера.
— Пак ли подслушваш?
Той се ухили пак.
— Само малко, съвсем накрая.
— Е, нямаше да те питам, така или иначе. Разбрах, че имаш достатъчно неща за притеснение.
Той постави ръка под брадичката ми и задържа лицето ми така, че да ме гледа право в очите.
— Искаш ли да отидеш?
— Не е нищо особено. Не се тревожи за това.
— Не трябва да ми искаш разрешение, Бела. Не съм ти баща — слава Богу, че не съм. Макар че може би трябва да питаш Чарли.
— Но знаеш, че Чарли ще каже „да“.
— Наистина имам по-развита интуиция от повечето хора за това, какъв вероятно ще бъде отговорът му.
Просто го зяпнах, опитвайки се да разбера какво иска и да разкарам от главата си силното желание да ида до Ла Пуш, за да не бъда повлияна от собствените си желания. Беше глупаво да искам да се размотавам с група големи идиотски върколаци точно сега, когато толкова страшни и необясними неща се случваха. Разбира се, точно затова исках да отида. Исках да избягам от смъртните опасности само за няколко часа… да бъда по-малко зрялата, по-неразумната Бела, която може да се смее с Джейкъб, дори само за кратко. Но това не беше от значение.
— Бела — каза Едуард. — Казах ти, че ще бъда благоразумен и ще се доверявам на преценката ти. Наистина го мисля. Ако се доверяваш на върколаците, тогава няма защо да се тревожа за тях.
— Уау — казах аз, както бях казала и снощи.
— И Джейкъб е прав — във всеки случай, за едно нещо — глутница върколаци би трябвало да са достатъчни да защитят дори теб за една вечер.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Само…
Стегнах се.
— Надявам се, нямаш нищо против да вземеш някои предпазни мерки? Да ми позволиш да те откарам до границата е едната. И да вземеш телефон, за да знам кога да дойда да те взема?
— Това звучи… много благоразумно.
— Чудесно.
Той ми се усмихна и не видях следа от страх и опасения в очите му, блестящи като бижута.