За ничия изненада, Чарли изобщо не се и поколеба да ме пусне до Ла Пуш. Джейкъб неприкрито ликуваше, когато се обадих да му кажа новините и с разтворени обятия прие да спази предпазните мерки на Едуард. Обеща да ни посрещне на границата в шест.
Реших, след кратко вътрешно разискване, да не продавам мотоциклета си. Щях да го върна обратно в Ла Пуш, където и принадлежеше и когато вече нямах нужда от него… е, щях да настоявам Джейкъб да спечели някак за работата си по него. Поне да го продаде или да го подари на приятел. Нямаше значение за мен.
Тази вечер изглежда беше добра възможност да върна мотора в гаража на Джейкъб. Тъй като се чувствах много безрадостна поради случилите се неща, всеки ден ми изглеждаше като последен шанс. Нямах време да отлагам нищо, независимо колко маловажно е то.
Едуард само кимна, когато му обясних какво искам, но мисля, че видях проблясък на загриженост в очите му и разбрах, че той не е по-щастлив от Чарли при мисълта за мен на мотор.
Последвах го обратно до къщата му, в гаража, където бях оставила мотора си. Паркирах пикапа вътре и излязох, когато осъзнах, че ужасът можеше да не бъде изцяло за безопасността ми този път.
До малкия ми античен мотор, съвсем засенчващ го, беше друго превозно средство. Да наречеш това друго нещо „мотоциклет“ не изглеждаше съвсем правдоподобно, защото изглежда не принадлежеше на същото семейство, на което принадлежеше и моят внезапно изглеждащ остарял мотор.
Беше голям, лъскав и сребрист и дори съвсем неподвижен изглеждаше бърз.
— Какво е това?
— Нищо — промърмори Едуард.
— Не изглежда като нищо.
Изражението на Едуард беше безразлично; изглеждаше твърдо решен да се изобличи.
— Ами, не знаех дали ще простиш на приятеля си или той на теб, и се почудих дали още ще искаш да караш мотора си след всичко. Изглеждаше като нещо, което ти харесва. Помислих, че бих могъл да дойда с теб, ако ти поискаш. — Той сви рамене.
Зяпнах красивия мотор. До него моторът ми изглеждаше като счупена триколка. Внезапно изпитах тъга когато осъзнах, че това не беше лоша аналогия за начина, по който сигурно изглеждам аз до Едуард.
— Не бих била в състояние да не изоставам от теб — прошепнах аз.
Едуард постави ръката си под брадичката ми и го извъртя така че да ме гледа право в очите. С един пръст той се опита да избута единия край на устните ми нагоре.
— Ще забавям крачка за теб, Бела.
— Така не би ти било забавно.
— Разбира се, че би било, ако сме заедно.
Прехапах устна и си го представих за момент.
— Едуард, ако мислеше, че карам прекалено бързо или губя контрол над мотора или нещо такова, какво щеше да направиш?
Той се поколеба, очевидно търсейки правилния отговор. Знаех истината: щеше да намери начин да ме спаси преди да съм се разбила.
Тогава той се усмихна. Изглеждаше непринудено и лесно, като изключа тънкото защитно стягане на погледа му.
— Това е нещо, което правиш с Джейкъб. Сега разбирам.
— Просто, ами, не го забавям толкова много, нали разбираш. Бих могла да опитам, предполагам…
Погледнах сребристия мотоциклет несигурно.
— Не се притеснявай за това — каза Едуард и се изсмя тихо. — Джаспър много го харесва. Може би е време за него да открие нов начин за пътуване. Все пак Алис си има Поршето сега.
— Едуард, аз…
Той ме прекъсна с бърза целувка.
— Казах да не се притесняваш. Но би ли направила нещо за мен?
— Каквото искаш — обещах бързо.
Той пусна лицето ми и се наведе през по-далечната страна на големия мотор, изваждайки нещо, което беше скътал там.
Върна се с предмет, който беше черен и безформен и друг, червен и лесен за разпознаване.
— Моля те? — попита той, усмихвайки се с изкривената усмивка, която винаги унищожаваше съпротивата ми.
Взех червената каска, притегляйки я с ръце.
— Ще изглеждам глупаво.
— Не, ще изглеждаш умна. Достатъчно умна, за да не се нараниш. — Той хвърли черното нещо, каквото и да беше то, през ръката си и отново взе лицето ми в ръце. — Това, което държа в ръцете си точно сега, е нещо, без което не мога да живея. Можеш да се грижиш за него.
— Добре, хубаво. Какво е онова другото? — попитах подозрително.
Той се засмя и раздруса нещо като уплътнено яке.
— Това е яке за каране. Чух, че бързото каране е малко неудобно, не че бих могъл да знам.
Той ми го подаде. С дълбока въздишка прибрах косата си и пъхнах глава в каската. После проврях ръце в ръкавите на якето. Той ми закопча ципа с усмивка, напираща по ъгълчетата на устните му, и се отдръпна крачка назад.
Почувствах се огромна.
— Бъди честен, колко идиотски изглеждам?
Той се отдалечи с още една крачка и сви устни.