— Хъх, толкова зле? — промърморих аз.
— Не, не, Бела. Всъщност… — изглежда търсеше точната дума. — Изглеждаш… секси.
Изсмях се силно.
— Да бе.
— Наистина много секси.
— Казваш го само, за да го нося — казах аз. — Но няма проблем. Прав си, по-умно е.
Той обви ръце около мен и ме притисна до гърдите си.
— Такова си глупаче. Предполагам, че това е част от чара ти. Въпреки че трябва да призная, каската наистина има някои недостатъци.
И той махна каската от главата ми, за да ме целуне.
Докато Едуард ме караше към Ла Пуш малко по-късно, осъзнах, че тази невиждана ситуация ми се струва странно позната. Отне ми кратък момент за размисъл, докато определя източника на моето дежа-вю.
— Знаеш ли за какво ми напомня това? — попитах аз. — Точно както когато бях дете и Рене ме докарваше при Чарли за лятото. Чувствам се като седемгодишна.
Едуард се засмя.
Не го казах на глас, но най-голямата разлика при двете неща беше, че Рене и Чарли бяха в по-добри отношения.
На около половината път за Ла Пуш завихме на ъгъла, където намерихме Джейкъб, облегнат на червения Фолксфаген, който си беше направил от стари части. Внимателното и неутрално изражение на Джейкъб се разтопи в усмивка, когато му помахах от предната седалка.
Едуард паркира Волвото на около 30 метра.
— Обади ми се, когато и да си готова да си тръгнеш — каза. — Аз ще съм тук.
— Няма да се бавя много — обещах му.
Едуард разтовари мотора и новите ми придобивки от багажника на колата си — бях малко впечатлена, че всичко се побра там. Но не беше трудно да се справиш, когато си способен да жонглираш с микробуси с нормални размери, пък какво остава за малки мотори.
Джейкъб наблюдаваше, без да се доближи, усмивката му беше изчезнала, а тъмните му очи — неразгадаеми.
Хванах каската под ръка и метнах якето през седалката.
— Всичко ли взе? — попита Едуард.
— Да — уверих го аз.
Той въздъхна и се наклони към мен. Извърнах лице нагоре за целувка за довиждане, но Едуард ме изненада, заключвайки ръце около мен и целувайки ме с много ентусиазъм, както и в гаража — доста дълго след това се задъхвах.
Едуард се засмя тихо на нещо и ме пусна.
— Довиждане — рече той. — И наистина харесвам якето.
Докато се обръщах с гръб към него, мисля, че видях проблясък от нещо в очите му, който не трябваше да виждам. Не можех да кажа със сигурност какво точно беше. Тревога може би. За секунда си помислих, че е паника. Но сигурно правех от мухата слон, както винаги. Усещах погледа му върху гърба ми, докато бутах мотора си към невидимата граница за вампири и върколаци, за да се срещна с Джейкъб.
— Какво е всичко това? — извика Джейкъб, гласът му беше внимателен, изучаваше мотоциклета с озадачено изражение.
— Помислих си, че трябва да върна това, където му е мястото — рекох му аз.
Той премисли това за една кратка секунда и после широката му усмивка се разля по лицето му. Знаех, че точно на това място бях вече във върколашка територия, защото Джейкъб се изправи от колата си и дойде бързо до мен, скъсявайки разстоянието с три големи крачки. Той взе мотора от мен, закрепи го на стойката му и ме прегърна със силата на менгеме. Чух как двигателят на Волвото изръмжа и се напрегнах да се освободя.
— Престани, Джейк! — задъхах се аз.
Той се засмя и ме пусна. Обърнах се, за да помахам за довиждане, но сребристата кола вече изчезваше покрай завоя по пътя.
— Хубаво — казах аз, позволявайки на гласа ми да прозвучи кисело.
Очите му се разшириха във фалшива невинност.
— Какво?
— По дяволите, той беше доста любезен за това; не трябва да си пришпорваш късмета така.
Той се изсмя отново, по-силно от преди малко — разбира се, че това, което казах му беше смешно. Опитах се да разбера шегата, докато той заобиколи колата, за да ми отвори вратата.
— Бела — накрая каза той, все още подсмихвайки се, като затвори вратата след мен — не можеш да пришпорваш нещо, което нямаш.
11. ЛЕГЕНДИ
— Ще ядеш ли този хотдог? — Пол попита Джейкъб с втренчен поглед върху последните остатъци от обилното ядене, което върколаците бяха изяли.
Джейкъб се облегна назад, опирайки се в колената ми като си играеше с парчето хот-дог, което беше изплюл върху една изправена телена закачалка, като пламъците от открития огън опърляха обвивката на хот-дога.
Той въздъхна тежко и потупа стомаха си, който все още беше доста плосък. Бях загубила броя на хот-доците, които той беше изял след десетия. Да не говорим и за огромния пакет чипс или двулитровата бутилка бира.
— Предполагам — Джейк каза бавно. — Така съм се натъпкал, че ще повърна, но мисля, че ще мога да го преглътна. Макар че май няма да му се насладя — той отново въздъхна тъжно.