Гледайки ги, аз почувствах по-добре това, което Джейкъб ми беше казал за отпечатването преди — трудно е да устоиш на такова ниво на обвързване и обожание.
Ким заспиваше сега срещу гърдите на Джаред, ръцете му бяха обвити около нея. Представих си, че там сигурно й бе много топло.
— Става късно — промърморих на Джейкъб.
— Не започвай с това още — прошепна ми Джейкъб в отговор, въпреки че несъмнено половината група имаха достатъчно чувствителен слух, за да чуят каквото и да е. — Най-хубавата част предстои.
— Каква е най-хубавата част? Да глътнеш цяла крава наведнъж?
Джейкъб се засмя ниско и гърлено.
— Не. Това е за финал. Не се срещаме само да ядем така през седмицата. Това технически е среща на съвета. На Куил му е за първи път, така че той не е чувал историите досега. Е, чувал ги е, но това ще бъде първият път, от който той ще разбере, че са истина. Идеята на това е новите да обърнат по-голямо внимание. И на Ким, Сет и Лея също им е за първи път.
— Историите?
Джейкъб се облегна отново назад до мен, където седях облегната на ниското било на камъка. Той сложи ръка върху рамото ми и заговори в ухото ми дори по-ниско.
— Историите, които винаги сме смятали за легенди — каза той. — Историите са за произхода ни. Първата история е за духовете-воини.
Мекият шепот на Джейкъб беше нещо като въведение. Атмосферата рязко се промени около ниско горящия огън. Пол и Ембри седяха по-изправени. Джаред побутна Ким и я издърпа внимателно да се изправи.
Емили извади тетрадка със спирала и писалка, изглеждаща точно като студентка, чакаща началото на важна лекция. Сам се обви леко около нея, така че да е точно срещу Стария Куил, който бе от другата му страна — и внезапно осъзнах, че старейшините на съвета тук не бяха трима, а четирима.
Лея Клиъруотър, чието лице още бе като красива и безчувствена маска, затвори очите си — не сякаш бе уморена, а сякаш опитваше да се концентрира. Брат й се наклони с нетърпение към старейшините.
Огънят пращеше, изпращайки експлозии от искри, които блещукаха на фона на нощта. Били прочисти гърлото си и без никакво въведение, освен шепота на сина му, започна да разказва историята с мекия си плътен глас. Думите се изливаха с такава точност сякаш той си знаеше наизуст, но също с чувство и ритмично звучене. Като поезия сътворена от своя автор.
— Килайетите са били малоброен народ от самото начало — каза Били. — И ние все още сме малобройни, но никога не сме изчезвали. Това е, защото винаги е имало магия в нашата кръв. Тази магия не винаги е била способна да променя вида ни — това е станало по-късно. Отначало ние сме били духове-воини.
Никога преди не бях долавяла тази тържественост в гласа на Били Блек, въпреки че сега осъзнах, че тази власт винаги е била там.
Писалката на Емили се плъзгаше бързо по листовете хартия, докато тя се опитваше де не изостава от него.
— Още в началото племето се заселило на това пристанище и членовете му станали опитни корабостроители и рибари. Но племето ни беше малко, а на пристанището изобилстваше от риба. Имаше и други, които желаеха земята ни, а ние бяхме твърде малобройни, за да я защитим. Едно по-голямо племе ни нападна и ние се качихме на корабите си за да им избягаме.
— Каелеха не е бил първият дух-войн, но ние не помним историите, които го предхождат. Не помним и кой бил първият, който е открил тази сила или как е била използвана преди това бедствие. Каелеха е бил първият велик Дух-Вожд в нашата история. В тази бедствена ситуация, Каелеха използвал магията, за да защити земята ни.
— Той и всичките му войни напуснали кораба — не телом, а чрез духовете си. Жените им наблюдавали телата им и вълните, а душите на мъжете се върнали обратно в нашето пристанище. Те не можели физически да докоснат вражеското племе, но имали други начини. Историите ни разказват, че те можели да изпращат силни ветрове в лагерите на своите врагове; можели да крещят силно с вятъра, което ужасявало противниците им. Разказите ни описват също, че животните можели да виждат духовете-воини, а също и да ги разбират; животните дори изпълнявали техни заповеди.
— Каелеха повел армията си от духове и поразил нашествениците. Другото племе имало глутница от големи рунтави кучета, които използвали, за да теглят шейните им в замръзналите северни страни. Духовете-воини настроили кучетата против господарите им и след това докарали огромно ято прилепи от скалните пещери. Те използвали пищящия вятър да подпомогне на кучетата и да обърка мъжете. Кучетата и прилепите победили. Оцелелите се разбягали и нарекли нашето пристанище прокълнато място. Кучетата заживели на свобода като духовете-воини ги освободили. Килайетите се завърнали в телата си и при жените си с победа.