— Третата жена сграбчила един нож от колана на синовете си, които стояли до нея. Всички те били млади синове, не все още мъже и тя знаела, че те щели да умрат, когато баща им бъде победен.
— Третата съпруга се затичала към Студената Жена с високо вдигнат кинжал. Студената Жена се усмихнала, но това не я отклонило от борбата със стария вълк. Тя не се бояла от слабата човешка жена или от ножа, който дори нямало да одраска кожата й. Готвела се да нанесе смъртоносния удар на Таха Аки.
— И тогава третата съпруга направила това, което Студената Жена не очаквала. Тя паднала на колене в краката на кръвопийцата и забила ножа в собственото си сърце.
— Кръвта избликнала през пръстите на третата съпруга и оплискала Студената Жена. Кръвопийцата не могла да устои на прясната кръв, която изтичала от тялото на третата съпруга. Инстинктивно, тя се обърнала към умиращата жена, за един миг погълната от жаждата за кръв, и тогава зъбите на Таха Аки се забили във врата й.
— Това не било краят на битката, но Таха Аки вече не бил сам. Виждайки как майка им умира, двамата млади сина почувствали такъв гняв, че скочили напред, приемайки образа на вълци, въпреки че те все още не били станали мъже. Заедно с баща си те унищожили създанието.
— Таха Аки никога не се върнал в племето си. Той вече никога не приел човешкия си образ. Лежал до тялото на жена си в продължение на един цял ден и ръмжал, когато някой се опитвал да я докосне, след което отишъл в гората и никога не се завърнал.
— Оттогава насетне рядко имало неприятности със студените. Синовете на Таха Аки, пазели племето, докато техните синове възмъжали и заели техните места. Никога нямало повече от три вълка по едно и също време. И това било достатъчно. Понякога по един кръвопиец минавал през тези земи, но те всички били изненадани, защото не очаквали вълците. Понякога един вълк умирал, но те никога вече не били покосявани така, както първия път. Били се научили как да се бият със студените и предавали това знание на бъдещите си поколения. От вълчо съзнание на вълчо съзнание, от дух на дух, от баща на син.
— Минавало време и потомците на Таха Аки вече не се превръщали във вълци, когато достигали зрялост. Много рядко, ако наблизо се появявал един от студените, вълците се завръщали. Студените винаги идвали сами или по двама и така глутницата оставала малобройна.
— По-голяма група дошла и вашите собствени велики прадядовци се приготвили да ги отблъснат. Но водачът заговори пред Ефраим Блек, сякаш беше човек и обеща да не наранява Килайетите. Неговите странно жълти очи дадоха някакво доказателство на твърденията му, че те не били като другите кръвопийци. Вълците бяха превъзхождани числено и нямаше никаква причина вампирите да предложат договор, когато те биха могли да спечелят битката. Ефраим приел. Те останали верни от своя страна, въпреки че тяхното присъствие имало склонност да привлече и други.
— Техният брой нараснал и се превърнали в по-голяма група, отколкото някога племето бе виждало — каза Стария Куил и за един момент черните му, очи заровени от набръчканата му кожа, се сгънаха под тях, изглежда да си починат на мен. — Освен, разбира се по времето на Таха Аки — каза той и тогава въздъхна.
— И така синовете от нашето племе отново се грижеха за нашето бреме на жертвоприношение на техните бащи преди тях.
Всичко беше тихо за един дълъг момент. Оцелелите потомци на магията и легендата се бяха втренчили един през друг в огъня с тъжни очи. Всички освен един.
— Бремето — каза той, подсмихвайки се с нисък глас. — Мисля, че това е готино.
Пълната долна устна на Куил се намуси мъничко.
Срещу гаснещия огън, Сет Клиъруотър — очите му се бяха разширили от уважение към братството на племето защитници — кимна в съгласие.
Били се подсмихна, ниско и дълго и магията сякаш увехна в пламенен жар. Изведнъж отново бяхме просто кръг от приятели. Джаред замери с малък камък Куил и всички се засмяхме, когато той подскочи. Ниските разговори звучаха мърморещо около нас, съвсем обикновени и закачливи.
Очите на Лея Клиъруотър не се отвориха. Помислих си, че съм видяла нещо блещукащо на бузата й, но когато погледнах миг по-късно, то беше изчезнало.
Нито аз, нито Джейкъб говорехме. Той беше всъщност още до мен, дишането му беше толкова дълбоко и помислих, че може би е заспал.
Съзнанието ми беше хиляда години назад. Не мислех за Яха Ута, другите вълци, или красивата Студена Жена — можех да си я представя твърде лесно. Не, мислех за някой напълно извън магията. Опитвах се да си представя лицето на безименната жена, която беше запазила цялото племе, третата съпруга.