Обикновена човешка жена без специални дарби или сила. Физически по-слаба и по-бавна от всяко чудовище в историята. Но тя беше ключът, решението. Тя спасяваше своя съпруг, младите си синове, племето си.
Щеше ми се да бяха запомнили името й…
Нещо разтърси ръката ми.
— Хайде, Бела — Джейкъб каза в ухото ми. — Пристигнахме.
Мигнах объркана, защото огънят изглежда бе изчезнал. Загледах се в неочакваната тъмнина, опитвайки се да осъзная заобикалящата ме среда. Отне ми минута, за да разбера, че вече не бях на скалата. Джейкъб и аз бяхме сами. Аз все още бях под ръката му, но вече не бях на земята.
Как се озовах в колата на Джейкъб?
— Ох, по дяволите! — ахнах аз, когато осъзнах, че съм била заспала. — Колко късно е? По дяволите, къде е онзи глупав телефон? — Опипах джобовете си обезумяла и напипвайки празното.
— Спокойно. Още не е полунощ. И аз вече му се обадих вместо теб. Виж — той те чака там.
— Полунощ? — повторих глупаво, все още дезориентирана. Зяпнах в тъмнината и пулсът ми се вдигна, когато очите ми различиха формата на Волвото, трийсет ярда по-далеч. Хванах дръжката на врата.
— Ето — Джейкъб каза, и сложи нещо малко в другата ми ръка. Телефонът.
— Обадил си се на Едуард вместо мен?
Очите ми се бяха приспособили достатъчно, за да видят светлите отблясъци на усмивката на Джейкъб.
— Реших, че ако играя добре, ще получа повече време с теб.
— Благодаря, Джейк — казах аз трогната. — Наистина, благодаря ти. И благодаря, че ме покани тази вечер. Това беше… — нямах думи. — Уоу. Това беше нещо друго.
— Ти дори не остана будна, за да ме видиш как гълтам цяла крава. — Той се засмя. — Не, радвам се, че ти хареса. Беше… хубаво за мен. Да бъдеш там.
Появи се движение в тъмната далечина — нещо призрачно бледо на фона на черните дървета. Крачещо?
— Мхм, той не е особено търпелив, нали? — Джейкъб каза, забелязвайки разсейването ми. — Хайде, върви. Но се върни скоро, става ли?
— Разбира се, Джейк — обещах аз като затварях вратата на колата. Студеният въздух премина през краката ми като ме накара да потреперя.
— Спи спокойно, Бела. Не се безпокой за нищо — ще те наглеждам тази вечер.
Спрях с единия крак на земята.
— Не, Джейк. Почини си, аз ще се оправя.
— Разбира се, разбира се — каза той, но звучеше по-снизходителен, отколкото съгласен.
— Лека, Джейк. Благодаря ти.
— Лека, Бела — прошепна той, докато аз бързах в тъмнината.
Едуард ме хвана на границата.
— Бела — каза той със силно облекчение в гласа си; ръцете му се увиха здраво около мен.
— Здравей. Съжалявам, че закъснях толкова. Бях заспала и…
— Знам. Джейкъб ми обясни. — Той се запъти към колата и се заклатушках тромаво след него.
— Уморена ли си? Мога да те нося.
— Добре съм.
— Нека да те заведа у дома и в леглото ти. Добре ли си прекара?
— Да, беше невероятно, Едуард. Искаше ми се да беше дошъл. Дори не мога да го обясня. Таткото на Джейк ни разказа старите легенди и беше като… като магия.
— Трябва да ми разкажеш за тях. Но след като се наспиш.
— Няма да го направя правилно — казах аз и се прозях широко.
Едуард се подсмихна. Той ми отвори вратата, помагайки ми да вляза вътре и закопча колана около мен.
Ярките светлини премигнаха напред покрай нас. Махнах към фаровете на колата на Джейкъб, но не бях сигурна дали той го видя.
Тази нощ — след като успях да се разбера с Чарли, който не ми създаде толкова проблеми колкото очаквах, защото Джейкъб също му се беше обадил — вместо да се срина на леглото си веднага, аз се облегнах на отворения прозорец, чакайки Едуард да се върне. Нощта беше изненадващо студена, почти мразовита. Изобщо не го бях забелязала на ветровитите стръмни скали; помислих си, че това не беше толкова от огъня, колкото от това, че седях до Джейкъб.
Ледените капчици заръмяха срещу лицето ми, когато дъждът заваля.
Беше твърде тъмно, за да се види нещо зад черните триъгълници на смърчовете, навеждани и разтърсвани от вятъра. Но все пак напрегнах очи, търсейки други форми в бурята. Блед силует, движещ се като призрак в тъмното… или може би сенчестото очертание на огромен вълк… Очите ми бяха твърде слаби.
Тогава усетих движение в нощта, точно до мен. Едуард се промъкна през отворения ми прозорец, ръцете му бяха по-студени от дъжда.
— Джейкъб там ли е? — попитах аз, треперейки когато Едуард ме придърпа в оформен от ръцете му кръг.