Той ме погледна в очите като помилва бузата ми и почувствах как кръвта ми внезапно оцвети кожата ми.
Той се засмя нежно.
— И звукът на сърцето ти — продължи той, по-сериозен, но още леко усмихнат. — Това е най-важният звук в живота ми. Толкова съм свикнал с него сега, че кълна се, бих го разпознал от километри. Но нито едно от тези неща няма значение. Това — каза той, вземайки лицето ми в ръце. — Ти. Това искам да запазя. Винаги ще бъдеш моята Бела, просто ще бъдеш малко по-здрава.
Въздъхнах и затворих очи от задоволство, подпряна на ръцете му.
— Сега ще ми отговориш ли ти на един въпрос? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми? — попита той.
— Разбира се — отговорих веднага, очите ми се отвориха в изненада. Какво ли би искал да знае?
Той каза бавно думите.
— Не искаш да ми бъдеш съпруга.
Сърцето ми спря и после задумка като след спринт. Студена пот изби на врата ми и ръцете ми се вледениха.
Той чакаше, гледайки и слушайки реакцията ми.
— Това не е въпрос — прошепнах най-накрая.
Той погледна надолу, миглите му оставяха дълги сенки по скулите му и пусна лицето ми, за да вдигне ледената ми лява ръка. Игра си с пръстите ми докато заговори.
— Безпокоях се защо се чувстваш така относно това.
Опитах се да преглътна.
— И това не е въпрос — прошепнах.
— Моля те, Бела?
— Истината? — попитах, изговаряйки беззвучно думите.
— Разбира се. Мога да я понеса, каквато и да е.
Поех си дълбоко дъх.
— Ще ми се смееш.
Очите му светнаха срещу моите учудено.
— Ще се смея? Това не мога да си го представя.
— Ще видиш — промърморих аз и въздъхнах. Лицето ми премина от бяло в алено при внезапния пламък на огорчение. — Добре, хубаво! Сигурна съм, че това ще ти прозвучи като някаква голяма шега, но наистина! Просто е толкова… толкова… толкова неудобно! — признах аз и отново скрих лице в гърдите му.
Настъпи кратка пауза.
— Не те разбирам.
Вдигнах глава и го погледнах, смущението ме караше да се бунтувам.
— Не съм такова момиче, Едуард! Такова, което се жени веднага след като завърши гимназия като някоя малка провинциалистка, която е забременяла от приятеля си! Знаеш ли какво биха си помислили хората? Осъзнаваш ли кой век е? Хората не се женят просто на 18! Не и умните хора, отговорните и зрелите! Няма да съм това момиче! Просто това не съм аз… — изгубих си мисълта, губейки енергия.
Лицето на Едуард беше невъзможно за разгадаване, докато той мислеше над отговора ми.
— Това ли е всичко? — попита той накрая.
Премигах.
— Не е ли достатъчно?
— Значи не си… изгаряла от желание толкова за самото безсмъртие, колкото за мен?
И тогава, въпреки че предполагах, че той ще се засмее, изведнъж аз бях тази, която изпадаше в истерия.
— Едуард! — казах със задъхване между пристъпите на истеричния смях. — Боже… винаги… съм си мислела… че си… толкова много… по-умен от мен!
Той ме взе в ръцете си и усещах, че и той се смее с мен.
— Едуард — казах, напрягайки се да говоря по-ясно с малко усилие — няма смисъл да живея вечно без теб. Не бих искала и един ден без теб.
— Е, това е облекчение — каза той.
— Все пак… не променя нищо.
— Макар че е хубаво да разбера. И разбирам целите ти, Бела, наистина. Но бих ги харесал много повече, ако опиташ да премислиш и моите.
Бях се успокоила дотогава, затова кимнах и се опитах да запазя несмръщеното си лице.
Течно-златните му очи станаха хипнотизиращи докато ми задържаха погледа.
— Виждаш ли, Бела, аз винаги съм бил такова момче. В моя свят бях вече мъж. Не търсех любов — не, прекалено много исках да съм войник; не мислех за нищо друго, освен за славата от войната, за която набираха бъдещи войници — но ако бях намерил… — той направи пауза, изкривявайки глава настрани. — Щях да кажа, ако бях намерил някого, но не. Ако бях намерил теб, нямам съмнения как бих продължил живота си. Бях това момче, което би — веднага след като откриех, че ти си това, което търся — паднало на колене и би ти поискало ръката. Щях да те искам за цяла вечност, макар че тогава думите нямаше да имат точно същото значение.
Той ми се усмихна с кривата си усмивка.
Гледах го със замръзнали и широко отворени очи.
— Дишай, Бела — напомни ми той усмихнат.
Издишах.
— Можеш ли да видиш през моите очи, Бела, поне малко?
И за една секунда, наистина можех. Видях се в дълга пола и дантелена блуза с висока яка, косата ми стегната на тила ми. Видях Едуард, изглеждащ елегантно в светъл костюм и с букет диви цветя в ръка, седящ до мен на люлка на веранда.
Разклатих глава и преглътнах. Току-що получих ретроспективно видение стил Ан от Грийн Гейбълс.