Друга прилика, която е присъща за убийствата е, че всички жертви са изчезнали през нощта. А най-обезпокоителната прилика? Скорост. Шест от убийствата са били извършени през първия месец, единадесет — през втория. Двадесет и две са се появили в последните десет дни. А полицията все още не е напреднала в намирането на отговорниците за това.
Доказателствата са противоречиви, а парчетата от пъзела — ужасяващи. Ужасна нова банда или подивял неспирен сериен убиец? Или нещо друго, до което полицията още не беше стигнала?
Едно нещо беше неоспоримо: нещо отвратително дебне в Сиатъл.
Отне ми три опита да прочета последното изречение и осъзнах, че проблемът беше в треперенето на ръцете ми.
— Бела?
Така както се бях съсредоточила, гласът на Едуард, макар че беше тих и не съвсем неочакван, ме накара да се задъхам и да се завъртя бързо.
Той се беше подпрял на вратата, веждите му сключени в една. И тогава изведнъж той вече беше до мен, хванал ръката ми.
— Стреснах ли те? Извинявай. Почуках, но…
— Не, не — казах бързо аз. — Видял ли си това? — посочих вестника.
На челото му се намести смръщена бръчица.
— Още не бях видял днешните новини. Но знаех, че става по-зле. Ще трябва да направим нещо… бързо.
Това не ми харесваше. Мразех, когато някой от тях да взема такива решения, а каквото или който и да беше в Сиатъл, сериозно започваше да ме плаши. Но идеята за идването на Волтури тук беше също толкова плашеща.
— Какво казва Алис?
— Точно там е проблема. — Той се смръщи още повече. — Не може да види нищо… макар че взимахме решения дузина пъти да проверим какво става. Тя започва да губи увереност. Чувства се сякаш пропуска много неща тези дни, че може би нещо се е объркало. Че може би виденията вече изчезват.
Очите ми се разшириха.
— Това може ли да се случи?
— Кой знае? Никой никога не е правил проучвания… но всъщност се съмнявам. Тези неща имат склонността да се усилват и подобряват с времето. Виж за пример Аро и Джейн.
— Тогава какво не е наред?
— Мисля, че пророчеството е самоизявително. Все още чакаме Алис да види нещо, за да можем да отидем… а тя не вижда нищо, понеже ние няма да тръгнем докато тя не види. Затова тя не ни вижда там. Може би ще трябва да действаме на сляпо.
Потреперих.
— Не.
— Много ли ти се ходи на училище днес? Остават ни още само няколко дни до завършването, мисля, че няма да ни предават нещо ново.
— Мисля, че мога да преживея един ден без училище. Какво ще правим?
— Искам да говоря с Джаспър.
Джаспър отново. Беше странно. В семейство Кълън Джаспър беше винаги малко накрая, част от нещата, но никога в центъра им. Безсловесно бях приела, че той просто е там заради Алис. Имах чувството, че ще я последва навсякъде, но че начинът му на живот не е първият му избор. Фактът, че той се справяше по-трудно с него отколкото другите може би обясняваше защо той се затрудняваше със спазването му.
Във всеки случай, никога не бях виждала Едуард да има нужда от Джаспър. Отново се зачудих в какво точно беше експерт Джаспър. Наистина не знаех много за историите на Джаспър, само че е дошъл от някъде от юг преди Алис да го намери. По някаква причина Едуард винаги беше доста резервиран към всякакви въпроси относно най-новия си брат. А и винаги бях леко уплашена от високия рус вампир, който изглеждаше като мрачна кинозвезда, за да го попитам откровено.
Когато пристигнахме в къщата, там заварихме Карлайл, Есме и Джаспър да гледат съсредоточено новини, макар че звукът беше толкова намален, че аз не можех да разбера нищо. Алис се беше разположила на най-долното стъпало от главното стълбище, лицето й в двете й ръце, а изражението й беше обезкуражено. Като влязохме, Емет излезе бавно от кухнята, изглеждаше напълно спокоен. Нищо никога не тревожеше Емет.
— Здрасти, Едуард. Бягаш от училище ли, Бела? — ухили ми се той.
— И двамата бягаме — напомни му Едуард.
Емет се засмя.
— Да, но на нея й е за пръв път по време на гимназията. Може да пропусне нещо.
Едуард завъртя очи, но иначе пренебрегна любимия си брат. Той метна вестника на Карлайл.
— Видя ли, че сега обмислят възможността за сериен убиец? — попита той.