Карлайл въздъхна.
— Тази сутрин по CNN двама специалисти обсъждаха тази възможност.
— Не можем да оставим това да продължава.
— Да вървим — каза Емет с внезапен ентусиазъм. — Умирам от скука.
Тихо съскане отекна от стъпалата.
— Тя е такава песимистка — промърмори Емет на себе си.
Едуард се съгласи с него.
— Ще трябва да отидем някога.
Розали се появи на стълбите и заслиза бавно надолу. Лицето й беше спокойно и безизразно.
Карлайл клатеше глава.
— Притеснявам се. Никога не сме се замесвали в подобно нещо. Не е наша работа. Не сме Волтури.
— Не искам на Волтури да им се налага да идват тук — каза Едуард. — Това ще ни остави много по-малко време за реагиране.
— И всички тези невинни хора в Сиатъл — промърмори Есме. — Не е редно да ги оставим да умират по този начин.
— Знам — въздъхна Карлайл.
— Оу — каза остро Едуард, обръщайки леко глава да погледне Джаспър. — Не помислих за това. Разбирам. Прав си, това трябва да е. Е, това променя всичко.
Не бях единствената, която го зяпаше объркано, но сигурно бях единствената, която не изглеждаше леко раздразнена.
— Мисля, че е по-добре да обясниш на останалите — каза Едуард на Джаспър. — Каква може да е целта на това? — Едуард започна да се разхожда, забил поглед в пода и загубен в мислите си.
Не я бях видяла да става, но Алис беше застанала до мен.
— За какво говори той? — попита тя Джаспър. — Какво си мислиш?
Изглежда Джаспър не обичаше да е център на вниманието. Той се поколеба, докато разгадаваше всяко лице от кръга, в който всички се бяха събрали, за да чуят какво ще каже, и после очите му се спряха на моето лице.
— Объркана си — каза ми той с дълбок много тих глас.
Нямаше въпросителна нотка в това негово предположение. Джаспър знаеше какво чувствам, какво чувстват всички.
— Всички сме объркани — измърмори Емет.
— Можеш да си позволиш време за търпеливост — каза му Джаспър. — Бела също трябва да разбере това. Сега тя е една от нас.
Думите му ме изненадаха. Тъй като правех много малко неща в компанията на Джаспър, особено след последния ми рожден ден, когато се опита да ме убие, не бях разбрала, че той мисли така за мен.
— Колко знаеш за мен, Бела? — попита Джаспър.
Емет въздъхна театрално и се стовари на канапето, за да чака с преувеличено нетърпение.
— Не много — признах си аз.
Джаспър погледна към Едуард, който погледна нагоре, за да срещне погледа му.
— Не — отговори Едуард на мисълта му. — Сигурен съм, че можеш да разбереш защо не съм й разказвал тази история. Но предполагам, че тя трябва да я чуе сега.
Джаспър кимна замислено и после започна да навива ръкава на пуловера си с цвят слонова кост. Гледах любопитна и объркана, опитвайки се да разбера какво прави. Той протегна китката си под лампата до него, близо до светлината на електрическата крушка и проследи с пръст белег с форма на полумесец върху бледата си кожа.
Отне ми минута да разбера защо формата ми изглеждаше така странно позната.
— Оу — издишах аз когато осъзнах причината. — Джаспър, имаш белег точно като моя.
Протегнах ръка, белегът със сърповидна форма изпъкваше повече на кремавата ми кожа, отколкото върху неговата алабастрова.
Джаспър се усмихна леко.
— Имам много белези като твоя, Бела.
Лицето му беше неразгадаемо, докато той дръпваше ръкава на тънкия си пуловер още по-нагоре по ръката си. Първоначално очите ми не можеха да различат структурите, напластени дебело по кожата му. Изкривени полумесеци се пресичаха в рехава шарка, която беше видима само, бяло на бяло както беше, защото ярката светлина от лампата до него правеше леките изпъкналости в релефни, с леки сенки, подчертаващи формите. И тогава разбрах, че шарките бяха направени от отделни полумесеци като този на китката му… като този на ръката ми.
Погледнах пак към моя малък единствен белег и си спомних как го бях получила. Гледах към формата на зъбите на Джеймс, щамповани завинаги на кожата ми.
И после ахнах, гледайки обратно към него.
— Джаспър, какво ти се е случило?
13. НОВОСЪЗДАДЕНИ
— Същото, което и с ръката ти — отговори Джаспър с тих глас. — Повторено хиляди пъти. — Той се засмя малко печално и докосна леко ръката си. — Отровата ни е единственото нещо, което оставя белези.
— Защо? — издишах аз в ужас, усещайки, че съм груба, но неспособна да спра да зяпам едва доловимо обезобразената му кожа.
— Не съм… отгледан по съвсем същия начин, по който са и осиновените ми братя и сестри тук. Началото ми беше нещо изцяло различно. — Гласът му стана твърд като завърши изречението.