Потреперих.
— Когато броят на телата достигнал размерите на епидемия — всъщност, историите ви отдават причината за намаляването на популацията на зараза — Волтури най-накрая се намесили. Цялата охрана дошла и издирила всеки един новосъздаден в долната половина на Северна Америка. Бенито се бил укрепил в Пуебла, събирайки армия възможно най-бързо с цел да си вземе наградата — Мексико сити. Волтури започнали с него и после се заели с другите. Всеки, заловен с новосъздадените, бил екзекутиран незабавно и понеже всички се опитвали да се защитят от Бенито, Мексико бил опразнен от вампири за известно време. Волтури разчистили всичко за почти година. Това е друга страница от историята ни, която винаги ще бъде помнена, макар че са останали много малко свидетели, които да разкажат какво е било. Веднъж говорих с някой, който от разстояние, е наблюдавал какво се е случило когато са посетили Кулякан.
Джаспър потрепери. Осъзнах, че никога преди не го бях виждала нито уплашен, нито ужасен. Това беше за пръв път.
— Било достатъчно, че тази епидемия за хората не се разпространила от Юга. Останалият свят останал непокътнат. Дължим на Волтури днешния си начин на живот.
Но когато Волтури се върнали в Италия, оцелелите бързо си възвърнали границите в Юга. Не отнело много време групите да започнат отново да се противопоставят. Зародила се голяма омраза между тях, извинявай за израза. Преобладавали вендети. Идеята за новосъздадени отново се появила и някои не били способни да устоят.
Както и да е, Волтури не били забравени и южняшките групи били по-внимателни този път. Новосъздадените били подбирани сред хората и обучавани повече. Те били използвани внимателно и хората оставали в неведение в много от случаите. Създателите им не дали на Волтури причина да се върнат. Войните се подновили, но на по-малък мащаб. Понякога, ако някой прекалявал, появявали се теории по човешките вестници, Волтури се връщали и разчиствали града. Но те оставяли другите, внимателните, да продължат…
Джаспър зяпаше някъде в пространството.
— И ето как си бил променен — изказах откритието си шепнешком.
— Да — потвърди той. — Когато бях човек, живеех в Хюстън, Тексас. Бях почти седемнадесет годишен, когато се присъединих към Конфедеративната армия през 1861. Излъгах като се записвах и казах, че съм на двадесет. Бях достатъчно висок, за да мина за тази възраст.
Военната ми кариера беше кратка, но многообещаваща. Хората винаги… ме харесваха, слушаха какво казвам. Баща ми каза, че съм имал талант. Разбира се, сега знам, че вероятно е било нещо повече. Но, каквато и да е била причината, бях бързо повишен, задминавайки мъже, по-стари и по-опитни от мен. Конфедеративната армия беше млада и много разхвърляна, за да може да се организира сама, което също така доставяше някои възможности. По време на първата битка в Галвестън — е, всъщност беше по-скоро престрелка — бях най-младият майор в Тексас, без дори да се знае истинската ми възраст.
Бях преместен да отговарям за евакуацията на жените и децата от града, когато минохвъргачните лодки на Съюза достигнаха пристанището. Отне ден да ги подготвим и после тръгнах с първата колона цивилни, за да ги преместим в Хюстън.
Спомням си много ясно тази нощ.
Пристигнахме в града след като се беше смрачило. Останах само толкова, колкото беше нужно, за да се уверя, че цялата група и в безопасност. Веднага щом това беше свършено, яхнах свеж кон и се отправих обратно в Галвестън. Нямаше време за почивка.
Само на миля от границите на града, намерих три жени, ходещи пеша. Реших, че са изостанали от групата и веднага слязох от коня, за да им предложа помощта си. Но когато видях лицата им на слабата светлина на луната, се смаях в тишината. Те бяха, иска ли питане, трите най-красиви жени, които някога бях виждал.
Имаха толкова бледа кожа, спомням си как се възхищавах на това. Дори малкото чернокосо момиче, чиито черти бяха безсъмнено мексикански, беше като порцеланово на лунната светлина. Всичките изглеждаха млади, достатъчно млади, че да бъдат наричани момичета. Знаех, че не са изгубени от групата ни. Щях да си спомня, ако ги бях виждал.
„— Той е онемял,“ каза най-високото момиче с прекрасен нежен глас — беше като камбанен звън. Имаше светла коса и кожата й беше снежнобяла.
— Другата беше още по-руса, кожата й бе бледа като тебешир. Лицето й бе като на ангел. Тя се наведе по-близо към мен с полупритворени очи и вдиша дълбоко.
„— Мм, въздъхна тя, великолепно.“
Малката, слабичката брюнетка, сложи ръка на рамото на момичето и заговори бързо. Гласът й бе прекалено мек и музикален, за да бъде остър, но изглежда тя очакваше такъв резултат.