Тя ме помоли да й кажа кога аз и братята ми сме готови за битка и аз изпитвах силно желание да се докажа. Накрая събрах армия от двадесет и трима — двадесет и трима невероятно силни новосъздадени вампири, организирани и способни като никои други досега. Мария изпадна във възторг.
Тръгнахме бавно към Монтерей, някогашния й дом и тя ни пусна на враговете си. Те имаха само девет новосъздадени и двама по-стари вампири, които ги контролираха. Надвихме ги по-лесно, отколкото Мария си бе представяла, като загубихме само четирима. Това беше нечуван резултат на победа.
Бяхме и добре обучени. Направихме всичко без да привлечем внимание. Градът премина в други ръце без хората изобщо да го съзнаваха.
Успехът направи Мария алчна. Не мина много време преди тя да започне да хвърля око и на други градове. През тази първа година тя разпростря контрола си над почти цял Тексас и северен Мексико. Тогава другите дойдоха от Юга, за да я изместят.
Той докосна леко с два пръста бледите следи от белезите по ръката си.
— Битката беше напрегната. Много започнаха да се притесняват, че Волтури ще се върнат. От първоначалните двадесет и трима, аз бях единственият, оцелял първите осемнадесет месеца. И двете групи загубихме и спечелихме. Нети и Луси се обърнаха срещу Мария — но тази битка я спечелихме.
Мария и аз можехме да удържим Монтерей. Нещата малко се успокоиха, въпреки че войната продължаваше. Идеята за завоевание умираше — сега почти всичко бе отмъщение и кръвна вражда. Много бяха загубили партньорите си, а това е нещо, което нашият вид не прощава… Мария и аз винаги пазехме около дузина готови новосъздадени. Те не значеха много за нас — те бяха просто пионки за действие. Когато надрастваха полезността си ги ликвидирахме. Животът ми продължи в същата насилствена посока, а годините минаваха. Отдавна ми беше омръзнало всичко това, преди нещо изобщо да се промени…
Десет години по-късно завързах приятелство с новосъздаден, който продължаваше да бъде полезен и оцеля през първите си три години въпреки всичко. Казваше се Питър. Харесвах Питър — беше… цивилизован — предполагам това е правилната дума. Не се наслаждаваше на битките, макар че беше добър в тях. Беше назначен да се разправя с новосъздадените — можем да кажем, че беше нещо като бавачка. Беше непрекъсната работа.
И после дойде време да въстанем отново. Новосъздадените надрастваха силите си; трябваше да бъдат заменени. Питър трябваше да ми помогне да ги ликвидирам. Отстранявахме ги настрани, нали разбираш, един по един… Винаги беше много дълга нощ. Този път, той се опита да ме убеди, че няколко имали потенциал, но Мария беше казала да се отървем от всички. Отказах му.
Бяхме почти на половината път и усещах, че това е огромна жертва за Питър. Опитвах се да реша дали да го отпратя или не и да свърша работата сам, като повиках следващата жертва. За моя изненада, внезапно той беше ядосан, разярен. Приготвих се за каквото и да предстоеше от настроението му — той беше добър боец, но никога не беше мой достоен противник.
Новосъздадения, когото повиках, беше жена, току-що минала границата на силите си. Казваше се Шарлот. Той се промени, когато тя се появи; отказа се от битката. Той й изкрещя да бяга и хукна след нея. Можех да ги последвам, но не го направих. Почувствах… че не съм способен да го унищожа.
Мария ми беше ядосана за това…
Пет години по-късно Питър се върна за мен. Избра добър ден за пристигане.
Мария бе озадачена от вечно развалящите ми се настроения. Тя никога не бе усещала моментно униние и аз се зачудих защо бях различен. Започнах да забелязвам промяната в емоциите й, когато беше близо до мен — понякога имаше страх… и злоба — същите чувства, които ми бяха дали предварително предупреждение, когато Нети и Луси нападнаха. Подготвях се да унищожа единствения си съюзник, същността на съществуването ми, когато Питър се върна.
Питър ми разказа за новия си живот с Шарлот, разказа ми за възможности, каквито не съм и сънувал, че има. През тези пет години, те никога не бяха водили битка, макар че срещнали много други на север. Други, които можели да съжителстват без постоянни осакатявания.
В един разговор той успя да ме убеди. Бях готов да тръгна и до известна степен бях облекчен, че не бе нужно да убивам Мария. Бях й другар толкова време, колкото и Карлайл и Едуард са били заедно, макар че връзката между нас не бе и близко до силата на тази, която те са имали. Когато живееш за войната, за кръвта, отношенията, които създаваш са слаби и лесно разрушими. Тръгнах си без да поглеждам назад.