Пътувах с Питър и Шарлот няколко години, възприемайки усещането за този нов по-спокоен живот. Но депресията ми не изчезна. Не разбирах какво не беше наред с мен, докато Питър не забеляза, че винаги ставаше по-зле след като ловувах.
Размишлявах над това. За толкова години на масово клане и избиване, бях изгубил почти всичко от човечността си. Безспорно бях кошмар, чудовище от най-ужасния вид. Все още всеки път, когато откривах друга човешка жертва, усещах слабото убождане на спомена за онзи друг живот.
Гледайки очите им, разширени от учудване при вида на красотата ми, виждах и Мария и останалите в главата си, как ми изглеждаха през последната нощ, когато бях Джаспър Уитлок. Беше по-силно за мен — този заимстван спомен — отколкото беше за всеки друг, защото можех да усетя всичко, което чувстваше жертвата ми. И преживявах чувствата им когато ги убивах.
— Усещала си как мога да манипулирам емоциите около себе си, Бела, но се чудя дали разбираш как чувствата в стаята ми влияят. Всеки ден живея в климата на емоциите. Първия век от живота си, живях в свят пълен с кръвожадност и отмъщение. Омразата ми беше постоянен придружител. Изчезна малко когато напуснах Мария, но все още трябваше да изпитвам ужаса и страха на жертвите ми.
Започна да става прекалено много.
Депресията ставаше по-лоша и аз напуснах Питър и Шарлот. Те бяха цивилизовани и не изпитваха същото отвращение, което аз започвах да изпитвам. Те просто искаха мир. Бях толкова изморен от убиването — убиването на всеки, дори на случайни хора.
И все пак трябваше да продължа да убивам. Имах ли избор? Опитах се да убивам по-рядко, но ожаднявах прекалено и се предавах. След век кратко удовлетворение, открих самодисциплината… предизвиквайки се. Все още не бях усъвършенствал това.
Джаспър беше изгубен в историята си, както бях изгубена и аз. Изненадах се, когато мрачният му вид премина в спокойна усмивка.
— Бях във Филаделфия. Имаше буря и бях навън през деня — нещо, което още не ми беше напълно удобно. Знаех, че като стоя в дъжда ще предизвикам внимание, затова се вмъкнах в едно малко полупразно крайпътно ресторантче. Очите ми бяха достатъчно жълти и никой нямаше да ги забележи, макар че това значеше, че съм жаден и ме тревожеше малко.
— Тя беше там — очакваше ме естествено. — Той се подсмихна. — Тя стана от високия стол на тезгяха веднага щом влязох и тръгна право към мен. Бях шокиран. Не знаех дали има намерения да атакува. Това беше единственото тълкуване на поведението й, на което бях способен заради миналото си. Но тя се усмихваше. И емоциите, които излъчваше не можеха да се сравнят с нищо, което бях изпитвал дотогава.
„— Остави ме да чакам доста дълго време“ — каза тя.
Не бях осъзнала, че Алис отново е застанала зад мен.
— И ти наведе глава като добър южняшки джентълмен и каза, „Съжалявам, мадам“.
Алис се засмя на спомена.
Джаспър й се усмихна.
— Ти протегна ръка и аз я хванах без да спирам, за да осъзная какво правех. За пръв път от почти един век почувствах надежда.
Джаспър хвана Алис за ръка докато говореше.
Алис се ухили.
— Бях облекчена. Мислех, че никога няма да се появиш.
Те се усмихваха един на друг за дълъг миг и после Джаспър погледна отново към мен, все още с меко изражение.
— Алис ми разказа какво е видяла от Карлайл и семейството му. Трудно можех да повярвам, че подобно съществуване е възможно. Но Алис ме накара да вярвам. Затова отидохме да ги намерим.
— И също да ги изплашите до смърт — каза Едуард, извъртявайки очи към Джаспър преди да се обърне към мен и да ми обясни. — Емет и аз бяхме на лов. Джаспър се появи, покрит с бойни белези, теглейки със себе си тази малка откачалка — той побутна игриво Алис с лакът — която ни поздравява всички по имена, знае всичко за нас и иска да знае в коя стая може да се нанесе.
Алис и Джаспър се засмяха в хармония, сопрано и бас.
— Когато се прибрах вкъщи, всичките ми неща бяха в гаража — завърши Едуард.
Алис сви рамене.
— Стаята ти имаше най-хубав изглед.
Сега всички се засмяха заедно.
— Това е хубава история — казах аз.
Три чифта очи ме погледнаха сякаш ме питаха дали съм нормална.
— Имам предвид последната част — защитих се аз. — Щастливият край с Алис.
— Алис направи всичко различно — съгласи се Джаспър. — Това е климатът, на който се радвам.
Но моментната пауза в напрежението не можеше да продължи.
— Армия — прошепна Алис. — Защо не ми каза?
Другите отново бяха напрегнати, очите им заковани върху Джаспър.
— Мислех, че може да разчитам погрешно знаците. Защото къде е мотивът? Защо някой би създал армия в Сиатъл? Тук няма история, няма вендета. Няма смисъл и ако споменем завоеванието; никой не изразява право на собственост. Номадите минават оттук, но никой не се бие за града. Няма от кого да бъде защитаван. Но съм виждал това и преди и нямам друго обяснение. Има армия от новосъздадени вампири в Сиатъл. По-малко от двадесет, бих предположил. Трудната част е, че те изобщо не са обучавани. Който и да ги е създал, просто ги е оставил на свобода. Само ще стане по-зле и няма да мине много време до намесването на Волтури. Всъщност съм изненадан, че са оставили това да стигне дотук.