Лампичката за съобщения светеше, когато се прибрах у дома. Чувствата на удовлетворение се появиха отново, докато слушах майка ми да описва инцидента с Фил на бейзболното игрище. Докато демонстрирал замахване, Фил се заплел и счупил бедрената си кост, сега той бил напълно зависим от нея и поради това нямало никакъв начин да го остави. Мама все още се извиняваше, когато съобщението спря.
— Е, това е един! — въздъхнах.
— Един какво? — попита Едуард.
— Един човек, за когото няма да се тревожа, че може да умре тази седмица.
Едуард отмести очите си.
— Защо ти и Алис не вземете това на сериозно? — попитах аз. — Това е сериозно.
— Имай вяра — той се усмихна.
— Чудесно! — измърморих. Вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Рене. Знаех, че ще бъде дълъг разговор, но също знаех, че нямаше нужда да говоря много. Слушах я, и я успокоявах всеки път, когато можех да взема думата — не бях разочарована, не бях бясна, не бях наранена. Тя трябваше да се концентрира върху подобряването на Фил. Изпратих моето „оправяй се бързо“ на Фил и обещах на мама да й се обадя с всеки детайл по общия гимназиален бал на Форкс. Накрая, трябваше да използвам моята отчаяна нужда да уча за изпитите, за да прекратя разговора.
Търпението на Едуард беше безкрайно. Той чакаше учтиво през целия разговор, играейки си с косата ми и усмихвайки ми се, когато и да го погледнех. Сигурно беше много повърхностно да забелязвам такива неща, когато имаше много по-важни, за които да мисля, но неговата усмивка все още спираше дъха ми. Беше толкова красив, че понякога беше трудно да мислиш за нещо друго, трудно да се концентрираш върху проблемите на Фил, извиненията на Рене или враждебна армия вампири. Аз бях просто човек.
След като затворих, надигнах се на пръсти, за да го целуна. Той сложи ръцете си на кръста ми и ме сложи на кухненския плот, така че нямаше нужда да се вдигам толкова много. Това ми вършеше работа. Твърде скоро, както обикновено, той се дръпна. Почувствах как лицето ми се превръща в цупеща се физиономия. Той се засмя на изражението ми, когато се изплъзна от ръцете и краката ми. Едуард се приближи към плота точно до мен и постави нежно ръката си около раменете ми.
— Знам, че си мислиш че имам един вид перфектен, непоклатим контрол върху себе си, но това не е вярно.
— Искаше ми се! — въздъхнах, същото направи и той.
— Утре след училище — каза той, като промени темата — ще ходя да ловувам с Карлайл, Есме и Розали. Само за няколко часа — ще стоим близо един до друг. Алис, Джаспър и Емет би трябвало да те опазят.
— Уф! — измъмрих. Утре беше първи ден от изпитите, а и беше само половин ден. Имах само математика и история — единствените два предмета в моята графа — така че трябваше да прекарам почти цял ден без него, и нищо за правене, освен да се тревожа. — Мразя да бъда под надзор!
— Временно е! — обеща ми той.
— Джаспър ще бъде отегчен, а Емет ще ми се присмива.
— Те ще се държат много добре.
— Разбира се! — промърморих.
След това се сетих, че имам още една опция освен детегледачките.
— Знаеш ли, не съм била в Ла Пуш от партито.
Гледах лицето му внимателно за някаква промяна в изражението му. Очите му се свиха възможно най-много.
— Ще бъда в безопасност там! — му напомних.
Той помисли за няколко секунди.
— Вероятно си права!
Неговото лице не беше спокойно, по-скоро уравновесено. Почти го бях попитала дали не иска да остана тук, но когато си помислих за Емет, който без съмнение да се радва, смених темата.
— Жаден ли си вече? — попитах, приближавайки се, за да погаля сянката под очите му. Ирисите му все още бяха тъмно злато.
— Не съвсем. — Не изглеждаше склонен да отговори, и това ме учуди. Чаках обяснение. — Искаме да бъдем, колкото се може по-силни — обясни той, все още несклонен. — Вероятно ще ловуваме отново по пътя, търсейки нещо добро.
— И това ви прави по-силни?
Той претърси лицето ми за нещо, но не откри нищо освен любопитство.
— Да! — най-накрая каза той. — Човешката кръв ни прави най-силни, отчасти. Джаспър си мислеше относно маменето — той е против идеята, но не е нищо повече от практичен. Обаче знае какво ще каже Карлайл.
— Това ще помогне ли? — попитах тихо.
— Няма значение. Нямаме намерение да променим това, което сме.
Намръщих се. Ако нещо щеше да помогне, дори шансовете… Потръпнах, осъзнавайки че исках някой непознат да умре, за да го защитя. Бях ужасена от себе си, но не достатъчно, за да го отрека.
Той промени темата отново.
— Разбира се, за това те са толкова силни. Новородените са пълни с човешка кръв — тяхната собствена кръв, реагирайки на промяната. Тя се забавя в тъканта и ги поддържа силни. Тялото им я използва, както казва Джаспър, и силата им започва бавно да намалява след година.