Но Едуард беше прав — все още не бях достатъчно подготвена. А не исках да бъде обикновено. Исках Едуард да го направи. Не беше разумно желание. Бях сигурна за това — около две секунди след като някой ме ухапе и отровата започне да гори във вените ми — наистина нямаше да ми пука кой го е направил за това не би трябвало да има разлика.
Беше трудно да се определи, дори на мен, защо имаше значение. Имаше нещо в него, да бъде единствения, който да направи избор — да ме задържи достатъчно, така че не само да ми позволи да бъда променена, ще постъпи така, за да ме запази. Беше детинско, но ми харесваше идеята, че тези устни ще бъдат последното, което ще усетя. Дори повече от притеснително, нещо което нямаше да кажа на глас, исках тази отрова да повреди системата ми. Щях да му принадлежа по определен, осезаем начин.
Но знаех, че щеше да се залепи за неговата брачна схема като лепило — защото закъснението, за което работеше той, беше в действие и сега. Опитах се да си представя как казвам на нашите, че това лято се омъжвам. Да кажа на Анджела и Бен и Майк. Не можех. Не можех да измисля думите, които щях да кажа. Беше по-лесно да им кажа, че ще стана вампир. И бях убедена, че ако кажех истината на майка ми, щеше да е повече против да се омъжа, отколкото да стана вампир. Направих гримаса, когато си представих нейното ужасено изражение.
Тогава, само за секунда, видях същата странна картинка на мен и Едуард на верандна люлка, носейки дрехи от друг свят. Свят, където никой нямаше да се учуди, че нося негов пръстен. Просто място, където любовта беше обяснена по по-прости начини. Едно плюс, в който едно е равно на две.
Джейкъб хъркаше и се обърна на другата страна. Ръката му падна от гърба на канапето и ме притисна срещу него.
Боже Господи, та той беше тежък! И горещ! Беше жега само след няколко секунди. Опитах се да се изплъзна от ръката му без да го будя, но трябваше да бутна повече и когато ръката му падна, очите му се отвориха. Той стана на крака, оглеждайки се загрижено.
— Какво? Какво? — попита дезориентиран.
— Аз съм, Джейк. Съжалявам, че те събудих.
Той се обърна да ме погледне, примигвайки и объркан.
— Бела?
— Здравей, поспаланко.
— О, боже! Да не би да съм заспал? Съжалявам! Колко дълго съм спал?
— Само няколко минути. Загубих им бройката.
Той седна на канапето до мен.
— Уоу! Съжалявам, наистина!
Погалих косата му, опитвайки се да оправя бъркотията.
— Не се чувствай зле. Радвам се, че поспа малко.
Той се прозя и се протегна.
— Безполезен съм тия дни. Няма съмнение защо Били е постоянно навън. Толкова съм скучен.
— Ти си добре! — уверих го.
— Нека се излезем! Имам нужда от разходка или ще отцепя отново!
— Джейк, връщай се веднага да спиш. Аз съм добре! Ще се обадя на Едуард да дойде да ме вземе. — Пребърках джобовете си и осъзнах, че са празни. — Господи, ще трябва да използвам твоя телефон. Сигурно съм оставил неговия в колата.
— Не! — Джейкъб настоя, хващайки ръката ми. — Не! Остани! Не мога да повярвам, че пропилях всичкото това време.
Той ме издърпа от дивана докато говореше, и след това тръгна към пътя, навеждайки се докато минаваше през вратата. Беше станало по-студено, докато Джейкъб спеше — студът беше ужасно студен — сигурно приближаваше буря. Сякаш беше февруари, а не май.
Мразовитият въздух събуди Джейкъб. Той се обърна и се запъти назад към къщата, влачейки ме.
— Аз съм идиот! — промърмори той тихо.
— Какво има, Джейк? Значи си заспал!
— Исках да говоря с теб. Не мога да повярвам.
— Говори ми сега!
Джейкъб срещна погледа ми за секунда, а после погледна бързо към дърветата. Изглеждаше сякаш се изчервява, но не можеше да се каже, поради тъмната му кожа. Изведнъж се сетих какво ми каза Едуард, когато ме остави — че Джейкъб щеше да ми каже какво крещеше в главата си. Започнах да гриза устните си.
— Виж — каза Джейкъб — мислех да го направя малко по-различно — той се засмя, явно на себе си. — По-нежно — добави той. — Щях да поработя малко върху него — той погледна към облаците, полумрачно като следобеда. — Нямах време да поработя.
Той се засмя нервно. Все още вървяхме бавно.
— За какво говориш? — настоях аз.
Той си пое дълбоко въздух.
— Искам да ти кажа нещо. Ти вече го знаеш, но мисля, че трябва да го кажа на глас, така или иначе. За да няма повече обърквания.
Забих крака, спрях и той дойде до мен. Отдалечих си ръката и я скръстих с другата пред гърдите си. Изведнъж бях убедена, че не искам да чувам това, което щеше да ми каже. Веждите му се свиха и хвърлиха сянка върху очите му. Бяха катранено черни, когато се втренчиха в моите.