— Чакай, стой там — предупреди го Тирсо и изтича във вътрешността на къщата.
След като подсуши пода с парцал, окачи дъждобрана на душа, за да може водата да изтече в канала.
— От болницата ли идваш?
— Да. И съм потиснат.
— Защо?
— Как да продължавам да бъда лекар, след като нямам лекарства, които да предпиша?
— Не започвай, че ще ме заразиш с депресията си.
— За капак шефът на операционната дойде с един френски журналист и се наложи да повторя вечната легенда за „силата на медицината“. Представяш ли си? А в болницата няма дори памук!
— Не мисли повече за това. Искаш ли да хапнеш?
— Не съм гладен.
— Хубаво, Мелиса скоро ще дойде, а знаеш каква е ламя. Ще приготвя нещо.
Отидоха в кухнята.
— Казах ли ти, че получи пристъп в дома на Алваро? — попита Тирсо, докато белеше картофи.
— Какъв пристъп?
— Припадна, но тя настоява, че е преживяла регресия.
— Още ли прави тези странни упражнения?
Тирсо избърса ръцете си в една кърпа.
— Виж — каза и взе една книга от масата. — Потърси главата за „Вътрешни пътувания“.
Ернесто прелисти книгата.
— По-разтревожен съм отпреди — продължи Тирсо. — Това е написано от психиатър, който говори за ползата от тези пътувания, за да открием или да си припомним някоя случка от миналото, но е категоричен относно типа хора, които могат да го практикуват без риск.
— И?
— Ако не съм изглупял от глад, личността на Мелиса е възможно най-неподходящата за подобни експерименти. — Обели един картоф с такава ярост, че го смали наполовина. — Отдавна трябваше да говоря с оная вещица. Не мисля, че е лош човек, но не знае какво прави.
Ернесто вдигна поглед от книгата.
— А ако Мелиса има извънсетивни възприятия? — предположи и веднага добави, понеже Тирсо го изгледа: — Не вярвам много в тези неща, но винаги има вероятност…
— За какво?! — избухна Тирсо. — Желанието й да избяга от тази гадна страна да я е побъркало?
Няколко секунди се чуваше само стърженето на ножа по кората на картофите.
— Защо не говориш с човека с лодката най-сетне? — заключи Тирсо. — Аз ще убедя Мелиса да дойде с нас.
— Не искам да вземам необмислени решения. Този проблем с Мелиса…
— Не става дума само за нея — оплака се Тирсо. — Тук никога няма да ме оставят да живея на спокойствие. Последния път, когато ходих в Министерството на труда, ми казаха, че единствените свободни места за хора като мен са за фризьори или гримьори. Разбираш ли? А аз съм биолог! Пет години си скъсах задника от учене, за да завърша тази специалност.
— Добре, ще говоря с Рене, ще се опитам да го убедя… — замълча, понеже на вратата се почука.
— Отвори — подкани го Тирсо, — сигурно е Мелиса.
Момичето усети напрежението в стаята.
— Какво става тук? — попита, придърпвайки ги към себе си. — Да не мирише на развод?
— Говорехме за теб.
— И затова гледате, все едно сте на погребение?
— Тирсо се притеснява.
— Знам — каза тя, избухвайки в смях. — Той мисли, че не съм наред.
— Защо не идеш на психиатър? — настоя Тирсо.
— Защото онова, което ми се случва, е истинско.
— Нямаш доказателство.
— Ти да не си професор по марксизъм — отвърна тя. — Не всичко може да се докаже в лаборатория.
— С всеки ден все повече губиш контрол. Вече не можеш да владееш тези преживявания; те тебе манипулират.
Усмивката на Мелиса лека-полека угасна.
— Не говори за нещо, което не познаваш.
— Знаеш ли защо толкова ме е яд? Защото интелигентен човек като теб вярва в тези бабини деветини за преражданията. Това не е здравословно.
Мелиса избухна.
— Дали вярвам, или не в тези бабини деветини, си е мой проблем. И за твое сведение случващото се в главата ми е по-приятно от онова, което виждам всеки ден в тази страна. Ако това означава, че се побърквам, определено предпочитам да си остана така, отколкото да се налага да живея в тази гадост.