Тя не можеше да повярва на ушите си.
— Знаеш пред каква криза сме изправени. На миналото събрание…
— Уволнена съм, така ли?
Настъпи напрегната тишина.
— Да.
Мелиса изпита огромно облекчение. По-добре, много по-добре. Вече нямаше да си налага да се връща на това място, където непрекъснато трябваше да прехапва език, за да не протестира.
— Чудесно.
— Моля?
— Омръзна ми от полицаи, предрешени като цивилни, от инквизитори, от измислени ереси…
— Ще ти дам един съвет — прекъсна я директорът. — Ако искаш да си намериш работа, промени поведението си. Това, което казваш, няма да ти помогне.
Мелиса се изправи. Спокойният й тон прозвуча учудващо безразличен:
— Предпочитам да умра от глад, отколкото да се налага да казвам „да“ всеки ден, когато е очевидно, че трябва да кажа не.
Обърна се и излезе, като тресна вратата така, че отекна из цялата сграда. Без да губи време, отиде в галерията, за да прибере някои неща, които държеше в едно шкафче.
На входа срещна Рохер. За момент помисли, че е дошъл да я търси, но надеждите й се изпариха за две секунди. Следваше го Сусана.
— Познавате ли се? — попита тя Мелиса и без да дочака отговор, ги запозна. — Рохер, тя е прочутата Мелиса, за която толкова съм ти говорила. Работим заедно и организираме изложби.
— Работехме — поправи я Мелиса, без да си направи труда да обясни на момичето връзката си с него. — Току-що ме уволниха.
Едгар, който в този момент излизаше от галерията, чу последните й думи.
— Изхвърлили са те? — попита полууплашен-полуядосан. — Не е възможно. Ти си една от малкото разумни хора, които имаме тук.
— Има места, където подчинението се предпочита пред здравомислието — отвърна Мелиса.
— Какво ще правим без теб?
— Същото каквото и досега.
Рохер не вземаше участие в разговора, сякаш искаше да мине незабелязан. Или се срамуваше? Хвърли му прикрит поглед и остана с впечатлението, че я изучава. Почувства се като мишка пред пепелянка.
— Съжалявам за работата ти.
Искреният тон на гласа му я подразни още повече.
„Как може да е такъв лицемер?“, помисли си тя.
— Извинете — добави той, — трябва да тръгвам.
— Ще дойда с теб — каза Сусана.
Мелиса се показа на вратата и го видя да хваща приятелката й под ръка. Гневът й започна да се превръща в неприязън, не към Сусана, която нищо не знаеше, ами към Рохер заради наглостта му да се появи тук с една от най-добрите й приятелки. Най-лошото беше, че дори не можа да признае, че го познава.
— Какво мислиш да правиш?
Въпросът на Едгар я извади от унеса й.
— Не знам — отвърна тихо, свивайки рамене. — На един приятел му се случи нещо подобно и сега живее от подаянията на другите. Поне баба ми има пенсия.
Едгар я изгледа с тъга. Не знаеше какво да измисли, за да я ободри.
— Защо не идем в кафенето? Тъкмо ще ми разкажеш какво стана.
— Първо ще си прибера някои неща.
Почака я няколко минути, докато тя отново се появи с папка, пълна с листа. Минаха през главния вход в посока към терасата, защитена от слънцето от короната на вековно дърво. В кафенето имаше само вода и „крокети без гарнитура“, тоест без хляб. Едгар плати за четири крокета и се отправи към масата. Мелиса го чакаше и разсеяно си играеше с едно плодче, което беше паднало в полата й.
— Виж кой се задава.
Но Лео вече ги беше открил зад плетеницата от храсти и пресичаше улицата. С един скок изкачи двете стъпала до терасата и целуна и двамата с такава жар, че я накара да се почувства особено неудобно. Сега настроението й варираше от гнева към Рохер до притеснението, което предизвикваше у нея новодошлият. Това усили раздразнението й. Отгоре на всичко трябваше да преразкаже разговора си с директора с всички подробности.
— И кой е твоят „антисоциален“ приятел? — попита Едгар.
— Тирсо. Може да си го видял на поетичния рецитал.
— Онзи слабичкият, който дойде да те търси, когато разговаряхме?
— Същият.
Никой не беше докоснал крокетите. Лео захапа един.
— Вкусът е ужасен.
Мелиса опита своя и се съгласи.
— Умирам от глад — добави.
Лео я погледна настойчиво.
— Каня ви да хапнем.
— Обедно време е. Навсякъде ще има огромни опашки.