Зад тъмнината на клепачите си визуализира талисмана. Започна да го преобръща в ума си и го накара да се върти като планета в празното пространство на всемира. И изведнъж забеляза фигура, чиито черти едва успя да разпознае заради потока светлина, която струеше от нея. Когато се приближи, остана без дъх пред приказната й красота, но учудването й беше още по-голямо, когато я позна. Беше сянката. Най-сетне можеше да види лицето й, което беше лицето на душа, а не на тленно тяло. Ангелите съществуват, реши Мелиса, те са същества като това и чакат завръщането си в живота; бивши родители, възлюбени, приятели, които са споделяли с нас настоящето или други прераждания и които остават близо до нас, за да ни дадат съвет или да ни защитават.
„Защо сега знам всичко това?“, се запита.
— Защото е дошло време — каза сянката.
— Ти си тя, нали? — предположи Мелиса. — Ти си Анаис, убедена съм, но трябва да знам дали аз съм Джун.
— Не, не си Джун.
— Тогава защо ме преследваш? — запротестира и си спомни за регресиите. — Кой е Арат? И Рохер… Ра-Теш? Какво мога да очаквам от него?
— Толкова въпроси изискват двойно повече отговори — прошепна ангелът.
— Все още съм объркана.
— Вече познаваш част от живота си в Атлантида…
— За какво говориш?
— Сега трябва да се подготвиш, ако искаш да разбереш защо си избрала този живот.
— Аз съм го избрала?
Сянката потвърди.
— Тогава сигурно съм била луда, преди да се родя.
Мелиса усети как се надигна пенлива вихрушка, сякаш някой гъделичкаше сърцето й, и разбра, че смехът на ангелите предизвиква този вид оргазъм в душата.
Съществото се приближи до нея.
— Ще видиш края на живота си в Атлантида, също така ще научиш за по-предишен живот, толкова далечен от онова, което можеш да си представиш, та може би ще решиш, че си загубила ума си. След това ще стигнеш до едно по-късно превъплъщение и едва тогава ще разбереш коя си и защо си тук.
Мелиса се опита да затвори очи, но напразно. Невъзможно е да блокираш виденията на духа.
— Може би нищо не е реално.
— Трябва да вярваш на интуицията си, да се научиш да разпознаваш кога пред теб стои истината, и в душата си ще разбереш, че е вярно. Затова те предупреждавам: забрави за логиката, забрави за предразсъдъците, забрави какво са те учили…
Мелиса въздъхна.
— Смазана съм. Може би наистина съм полудяла.
— Това е твоята карма — отвърна сянката. — Вече си започнала връщането назад, но не си разбрала.
— Завръщането ми ли? Къде?
— Гласът на Уроборос се е събудил в теб.
— Уроборос не е ли само легенда?
Фигурата започна да се отдалечава към висините.
— Уроборос е древен символ. Той е знакът, водещ онези, които започват цикъла на вечното завръщане. Той е признанието, че е имало и други животи преди настоящия… Първите човешки същества открили този факт, водени от интуицията си. Уроборос е пътеката, по която преминава душата всеки път, когато напусне някое тяло, а също така е силата, която я задължава да се прероди в друго. Този път, изпълнен с препятствия, има формата на раковините, изрисувани в пещерите и по древните каменни паметници. Уроборос се намира в тайните ритуали на нашия вид: в Елевзинските мистерии и в мистериите на Озирис, в танците на много народи, в страниците на Тибетската книга на мъртвите, в образа на змията Кундалини. Това е Уроборос: безкрайната спирала на духовната еволюция. Древните хора са се опитали да го изобразят в криволичещото изкачване до Гластънбъри Тор и в спиралите, които украсяват скалите на Нюгрейндж. Древните го оприличават на змия, захапала опашката си, защото както това животно се освобождава от кожата си, когато расте, така и душата трябва да напусне дадено тяло, което вече не й служи, за да напредне в неспирното си израстване. Затова Уроборос е пътят към мъдростта чрез хилядолетно обучение. Това е животът, който трябва да угасне и да се спусне по лъкатушещ път, преди отново да се роди…
Трета част
Уроборос
49
Докато вадеше ключа от чантата си, забеляза, че предметите се размазват, сякаш ги вижда през зацапано стъкло. Отначало помисли, че е от глад, защото през последните седмици почти не беше яла. После си спомни слуховете за вируса, водещ до необратима слепота. Когато се втурна в стаята си, от нея течеше ледена пот. Опирайки се на стените, се добра до леглото. Имаше усещането, че потъва и продължава към бездънни дълбини. Клепачите й тежаха като камъни. Някой я докосна по рамото.