Зрението й се замъгли и се намери просната на легло. Беше старица на четирийсет години. Раздираше я остра болка и сякаш беше на път да я разкъса. Разбра, че ще умре, смърт, която щеше да я освободи от страданието – с наближаването й болката започна да отстъпва, а адски шум изпълни ушите й... Настъпването на смъртта беше изпълнено с объркване. После настанаха тишина и мрак. И изведнъж – светлина.
Мелиса отвори очи. Приятелите й я гледаха уплашени. След това заваляха въпроси:
– Добре ли си?
– Какъв език беше това?
– Казах ти, че е френски.
– Не беше, аз знам малко френски.
– Приличаше на диалект.
– Какво ти се случи?
Мелиса изгледа всички необичайно щастлива.
– Няма да повярвате.
36
Ураганът не успя да навлезе навътре в острова, но близостта му донесе безкрайни проливни дъждове. При всички положения хората не обърнаха внимание на наводненията. Мнозина скитаха по улиците в търсене на храна или обикаляйки приятелите си. Да посрещнеш природните стихии, беше част от общия ритуал за този сезон. Затова Тирсо не се учуди на двете почуквания на вратата, докато потопът неудържимо се изливаше. Преди да отвори, погледна през щорите. Беше Ернесто. От дъждобрана му се стичаше вода.
– Чакай, стой там – предупреди го Тирсо и изтича във вътрешността на къщата.
След като подсуши пода с парцал, окачи дъждобрана на душа, за да може водата да изтече в канала.
– От болницата ли идваш?
– Да. И съм потиснат.
– Защо?
– Как да продължавам да бъда лекар, след като нямам лекарства, които да предпиша?
– Не започвай, че ще ме заразиш с депресията си.
– За капак шефът на операционната дойде с един френски журналист и се наложи да повторя вечната легенда за „силата на медицината“. Представяш ли си? А в болницата няма дори памук!
– Не мисли повече за това. Искаш ли да хапнеш?
– Не съм гладен.
– Хубаво, Мелиса скоро ще дойде, а знаеш каква е ламя. Ще приготвя нещо.
Отидоха в кухнята.
– Казах ли ти, че получи пристъп в дома на Алваро? – попита Тирсо, докато белеше картофи.
– Какъв пристъп?
– Припадна, но тя настоява, че е преживяла регресия.
– Още ли прави тези странни упражнения?
Тирсо избърса ръцете си в една кърпа.
– Виж – каза и взе една книга от масата. – Потърси главата за „Вътрешни пътувания“.
Ернесто прелисти книгата.
– По-разтревожен съм отпреди – продължи Тирсо. – Това е написано от психиатър, който говори за ползата от тези пътувания, за да открием или да си припомним някоя случка от миналото, но е категоричен относно типа хора, които могат да го практикуват без риск.
– И?
– Ако не съм изглупял от глад, личността на Мелиса е възможно най-неподходящата за подобни експерименти. – Обели един картоф с такава ярост, че го смали наполовина. – Отдавна трябваше да говоря с оная вещица. Не мисля, че е лош човек, но не знае какво прави.
Ернесто вдигна поглед от книгата.
– А ако Мелиса има извънсетивни възприятия? – предположи и веднага добави, понеже Тирсо го изгледа: – Не вярвам много в тези неща, но винаги има вероятност...
– За какво?! – избухна Тирсо. – Желанието й да избяга от тази гадна страна да я е побъркало?
Няколко секунди се чуваше само стърженето на ножа по кората на картофите.
– Защо не говориш с човека с лодката най-сетне? – заключи Тирсо. – Аз ще убедя Мелиса да дойде с нас.
– Не искам да вземам необмислени решения. Този проблем с Мелиса...
– Не става дума само за нея – оплака се Тирсо. – Тук никога няма да ме оставят да живея на спокойствие. Последния път, когато ходих в Министерството на труда, ми казаха, че единствените свободни места за хора като мен са за фризьори или гримьори. Разбираш ли? А аз съм биолог! Пет години си скъсах задника от учене, за да завърша тази специалност.
– Добре, ще говоря с Рене, ще се опитам да го убедя... – замълча, понеже на вратата се почука.
– Отвори – подкани го Тирсо, – сигурно е Мелиса.
Момичето усети напрежението в стаята.
– Какво става тук? – попита, придърпвайки ги към себе си. – Да не мирише на развод?
– Говорехме за теб.
– И затова гледате, все едно сте на погребение?
– Тирсо се притеснява.
– Знам – каза тя, избухвайки в смях. – Той мисли, че не съм наред.
– Защо не идеш на психиатър? – настоя Тирсо.
– Защото онова, което ми се случва, е истинско.
– Нямаш доказателство.
– Ти да не си професор по марксизъм – отвърна тя. – Не всичко може да се докаже в лаборатория.
– С всеки ден все повече губиш контрол. Вече не можеш да владееш тези преживявания; те тебе манипулират.