– „Преждевременната деменция, често наричана шизофрения, защото разкрива разделение между емоционалните, рационалните и двигателните процеси, е хронична психоза, която се проявява често във второто десетилетие от живота на човека. Не става дума за болест с ясно определен профил, а за реакция: разстройство. В по-голямата част от случаите болестта обикновено прогресира до пълно влошаване на състоянието...“ – Вдигна поглед от страницата. – Е, следват някои данни и после се изреждат симптомите: „От 200 проучени случая на преждевременна деменция в 130 се проявяват халюцинации, 85 процента от които са свързани със слуха, 14 на сто – със зрението и 6 процента са халюцинации, които включват сложна комбинация от сетива, като обоняние, вкус и допир“.
– И ти мислиш, че това се случва с Мелиса? – прекъсна го Сибила.
– Според изследването болният може да има пълна илюзия за реалност.
– Единственият проблем, който забелязвам в твоя анализ, е, че при Мелиса нито един от симптомите, свързани с този тип деменция, не е налице. Не се мисли за отровена, нито за посланика на Бога, нито се оплаква, че са й извадили или са й подменили органите, не изпитва токови удари, не се е обявила за светица, не смята, че се намира под нечий телепатичен контрол...
– И добави с ирония: – Или твоето изследване не споменава за тези симптоми?
– Говори за тях, но не мисля, че някой трябва да покрива целия списък, за да бъде болен.
– Естествено, че не, но въпросът не е толкова прост, както може да ти се е сторил след прочита на няколко книги. Има много видове шизофрения и няколко вида делириумна психоза; никоя от техните клинични картини не съответства на душевното състояние на Мелиса.
– Защо сте толкова сигурна?
– Защото съм психолог.
Тирсо прехапа езика си, без да знае какво да отговори. Сибила настоя:
– Нашата приятелка е леко невротична, но в границите на нормалното.
– При цялото ми уважение, вие живеете в свят на фантазии и затова не виждате, че възприятието на Мелиса е променено: защото вашето също е променено.
Сибила въздъхна.
– Този спор е безсмислен – заключи тя. – Не мога да убедя слепец, че цветовете съществуват, както той никога няма да ме убеди, че онова, което виждам, не е истинско.
Тирсо се изправи.
– Жалко – каза. – Искаше ми се да се разберем, за да предпазим Мелиса. Сега нямам друг избор...
И с тази заплаха отвори вратата и излезе, без да се сбогува. Листата на умиращото лято влетяха и се завихриха в стаята.
– Няма защо да се тревожиш – прошепна Сибила зад гърба му, макар че той не я чу. – Скоро аз и Мелиса ще престанем да се виждаме.
44
Градът без ток беше по-страшен от нощ в пустинята. Силуетите на сградите приличаха на зверове, готови да нападнат обитателите си. Така въздействаше Хавана, когато нощният й живот беше прекъсван от спиране на тока. Мелиса изпита чувството, че е единственото същество, което дишаше в света. Край нея минаха сенки и й се сториха като души в чистилището, може би духове, които не можеха да намерят покой и бродеха безнадеждни из мъртвата планета.
Стигна до градината, но вместо да влезе в къщата си, продължи до ъгъла. Няколко секунди се вслушва в звуците на квартала, после взе телефонната слушалка. Направи пет, десет, петнайсет, много обаждания, докато изчерпа запаса си от монети. Методично и спокойно произнасяше лозунгите си, без дори да знае дали е улучила целта. Беше ли съучастник, или не онзи, който я слушаше? Беше ли враг, когото бе успяла да нарани дори за секунда, като го оставяше изпълнен с негодувание, че няма как да вземе мерки срещу бунтовницата?
Върна се замаяна от гняв и изтощение, като инстинктивно долавяше, че методите й няма да променят нищо. Отново се почувства като Алиса, която пада в дупката; само че този път беше стигнала дъното и вместо пред вратичка се намери пред желязна стена без отвори и ключалки.
Сигурно беше станало много късно, защото баба й вече си беше легнала и бе оставила малко супа на печката. Преди да се мушне в леглото, отвори прозорците и се наслади на блясъка на онези далечни слънца. Помисли си колко ефимерен е животът на един биологичен вид, сравнен с тази безпределност. Когато човешките същества още дори не са мечтали да съществуват, тези звезди вече са били там; а когато човечеството изчезне, те ще продължат да бъдат там. Тази мисъл, вместо да я натъжи, я успокои. Знаеше, че тялото й е опаковка за еднократна употреба, и макар да не беше сигурна в безсмъртието на духа си – душата няма ли начало и край? – беше убедена, че е живяла преди, и нямаше причини да се съмнява в поредното си прераждане.