– Не бъди такава песимистка.
– Ако ти кажа какво стана вчера...
– Какво?
– По време на пороя някой се опита да открадне прасенцето, което Меча гледаше за Бъдни вечер, но нямаше късмет, защото синът му беше на гости и го изненада. Крадецът хукна да бяга, обаче няколко съседи го хванаха на ъгъла и го повлякоха насила. Веднага повикаха полиция и след два часа, когато дойде един полицай на колело, имаше някъде към десет души, въоръжени с пръчки и камъни, готови да пребият човека...
– Чакай малко – прекъсна я Мелиса. – Откога полицаите се придвижват с велосипеди?
– Ех, момиче! Никога нищо не научаваш.
– Вече нямат ли коли?
– Имат, но заради бензиновата криза ги използват само при саботажи срещу правителството... Така де, дай да ти доразкажа. Полицаят започна разпита, но понеже крадецът не съдействаше, му удари един шамар. И тогава стана мътна и кървава. Хората започнаха да му крещят: Насилник! Бандит! Убиец!
– Обиждаха полицая?
– В лицето. За малко да го линчуват. Домъчня ми за горкия!
– Жалко, че съм го изпуснала.
– Знаеш ли какво означава това?
– Че страната може да се вдигне всеки момент.
– И аз си помислих същото. При най-малкия повод хората ще излязат на улицата и ще се бият с тояги срещу полицията или войската. Ще стане клане! Това си мисля.
Възрастната жена се изправи и бавно влезе в къщата. След миг се появи с чанта и книжката с купоните.
– Накъде?
– Да видя дали ми е дошъл редът. От три часа чакам на опашката за ориз.
Мелиса взе нещата от ръцете й.
– Остави на мен. След кого си?
– След Ерминия.
– Коя Ерминия?
– Онази, която ми продава риба на черния пазар.
Изражението на Мелиса й показа, че все още не разбира.
– Госпожата, която ходи с широки блузи. Оная, дето живее с приятелката си до аптеката.
– А! Сетих се.
Мелиса се запъти към магазина. Имаше такава навалица, че й отне няколко минути да намери жената.
– Идвам да се наредя на мястото на баба ми – каза на Ерминия.
– Дебеланке! – викна Ерминия вместо отговор и посочи Мелиса. – Сега си след нея.
Дебелата жена дойде да застане до Мелиса.
– Как е баба ти? – попита.
– Ами – отговори тя неопределено – с вечните болежки.
В този момент до тротоара се чу скърцане на спирачки. Първото, което Мелиса видя, бе ярък надпис в червено и синьо: СЪЮЗ НА МЛАДИТЕ КОМУНИСТИ. Един мъж подаде глава през прозореца на камионетката и извика:
– Госпожи, имам двеста галона сладолед, по двайсет песо галона... Носете съдове, че нямам къде да го слагам!
За половин секунда опашката се пръсна и хората се разбягаха във всички посоки... явно към домовете си, да вземат съдове за сладоледа. Мъжът слезе от камиона и отиде при задната част. Докато напъваше ключалката, отново извика:
– И давайте по-бързо, че е крадено!
На опашката останаха само трима души: слепец, жена с гипсиран крак и Мелиса, която се възползва от случая да напазарува, преди роякът да се е върнал. Когато се прибираше към вкъщи, срещна баба си, която носеше тенджера.
– Запази ли ред за сладоледа? – отдалече й извика старата жена.
– Купувах ориз.
– Мили боже! Колко си несъобразителна! – скара й се бабата, като ускори крачка. – Оризът ще остане в магазина, но този сладолед ще свърши за две минути.
Мелиса с изненада видя с каква скорост баба й, въпреки възрастта си, си пробиваше път сред хората, които бяха надигнали всякакви съдини над главите си и се опитваха да се доберат до задната част на каросерията, където човекът раздаваше сладоледа и прибираше парите с шепи.
– Мелиса!
Тирсо й правеше знаци от тротоара пред дома й. Учудена, забрави шоуто със сладоледа и отиде при него.
– Какво правиш тук?
– Трябва да говоря с теб.
– Предполагам – изфуча тя, без да спира, – но закъсня. Моята учителка ми разказа всичко.
Тирсо замръзна на място.
– Тази вещица ти е издрънкала всичко?
– И ми забрани да се занимавам с теб.
Тирсо я последва до вътрешността на къщата.
– Дошъл съм за друго.
– Сигурно е нещо сериозно, иначе щеше да се обадиш.
– Това, което ще ти кажа, не е за телефон – рече, затваряйки вратата; после отиде до радиото, пусна една станция с новини и усили звука, преди да прошепне в ухото на приятелката си. – Напускам страната... със сал.
– Какво?
– Не викай.
– Ти си полудял – каза тя. – Не си ли чул статистиките? От всеки пет души, които заминават, стига само един. Имаш осемдесет процента шанс да се удавиш.
– А тук имам сто на сто шанс да умра от глад, да не работя, да не мога да кажа каквото мисля, да не бъда човек...