– И да приключват толкова бързо – добави някой от задните редици.
– Така е – кимна Гърни. – Нещата във филмите винаги са по-прости и стават по-бързо, отколкото в реалния свят. Но в тази сцена имаше нещо много интересно. Ако се опитате да я възпроизведете по памет след седмица или след месец, как мислите, коя част ще си спомните?
– Изнасилването на хлапето – отсече широкоплещестият полицай, седящ до Фалконе.
В стаята се чу одобрително мърморене, което окуражи и други да се изкажат:
– Срива му по време на разпита.
– Да, как изведнъж цялото му мъжкарско поведение се изпари яко дим.
– Доста е иронично – каза единствената чернокожа жена. – В началото се опитва да постигне целта си чрез лъжи, а в крайна сметка успява, когато казва истината. Разкрива ужасното си минало и влиза в "Иргун". Впрочем какво, по дяволите, е това "Иргун"?
Въпросът ѝ предизвика най-големия смях досега.
– Добре – прекъсна ги Гърни, – да спрем дотук и да се замислим. Наивният младеж иска да постъпи в организацията. Изрича много лъжи, за да се представи в добра светлина. Опитният възрастен мъж обаче усеща това и намира начин да измъкне истината от него. А пък ужасът, преживян от момчето, го прави изключително подходящ кандидат за фанатиците от "Иргун". Затова и му позволяват да се присъедини към тях. Съгласни ли сте с това резюме?
Мнозина кимнаха или измърмориха утвърдително, някои малко по-резервирано.
– Някой от вас да е на различно мнение?
Латиноамериканската звезда на Гърни изглеждаше смутена. Той ѝ се усмихна широко и това явно я окуражи да изкаже съмненията си:
– Не твърдя, че видяното не е вярно. В крайна сметка това е филм. И вероятно във филма истината е точно такава, каквато вие ни я представихте. Но ако ставаше дума за истински разпит, истината можеше да е друга.
– Това пък какво значи, по дяволите? – прошепна високо някой.
– Ще ви обясня какво значи, по дяволите – пое хвърлената ръкавица тя. – Означава, че няма никакви доказателства, че възрастният мъж е открил истината. Вярно, че младият се срина психически, разрева се и призна, че е бил изнасилен. И какво от това? "Уа-а-а, уа-а-а, не съм никакъв герой, уа-а, бях сексуална играчка на извратени копелета, уа-а, правих свирки на нацистките пазачи, за да оцелея..." Как да сме сигурни, че и това не е лъжа? Нищо чудно хлапакът да е много по-умен, отколкото показва.
"Боже – помисли си Гърни – тя отново успя!"
Реши да наруши мълчанието, настъпило след въздействащото ѝ изказване.
– Което пък ни връща към въпроса, с който започнахме – пое топката той. – Защо вярваме в нещата, в които вярваме? Защо изобщо вярваме в нещо? Както спомена схватливата ви колежка, възможно е възрастният мъж, който води интервюто, изобщо да не е стигнал до истината. Въпросът е защо смята иначе?
При този нов обрат заваляха всякакви коментари:
– Понякога инстинктът ти подсказва правилния отговор.
– Може би е повярвал на изпълнението със срива на момчето. Сторило му се е достоверно. Той е присъствал там, усетил го е.
– Всъщност, ако това бе реална ситуация, разпитващият щеше да знае много повече, отколкото разкрива. Нищо чудно казаното от момчето да съвпада с първоначалната информация, да я потвърждава.
Обадиха се и други полицаи, с други вариации по темата. Някои мълчаха, но внимателно попиваха всяка дума. А други като Фалконе се мръщеха, сякаш от въпроса ги бе заболяла глава.
Когато отговорите се поизчерпаха, Гърни зададе следващия си въпрос:
– Смятате ли, че един опитен интервюиращ – или следовател – може да бъде подведен при разпита? Да чуе само онова, което иска да чуе?
Последваха кимвания и утвърдително мърморене; лицата на някои издаваха болезнена нерешителност или просто лошо храносмилане.
Един мъж в края на втората редица вдигна ръка. Изпод черната му тениска се подаваше врат като пожарникарски кран, ръце като на Попай, изпъстрени с множество татуировки; имаше бръсната глава с малки очи, които почти се губеха, потънали в орбитите си под натиска на лицевите му мускули. Пръстите на вдигнатата му ръка бяха почти свити в юмрук. Говореше бавно, премерено, замислено:
– Искате да кажете, дали понякога не вярваме в онова, което ни се иска?
– Общо взето, да – отвърна Гърни. – Е, как смятате?
Процепите на присвитите очи се поразшириха.
– Мисля, че е... вярно. Такава е човешката природа. – Мъжът прочисти гърлото си. – Говоря от собствен опит. Правил съм грешки, повлиян от този... фактор. И не защото много искам да вярвам в добротата на хората. От доста време съм полицай, не са ми останали кой знае какви илюзии за мотивите, които ги движат. – Несъзнателно оголи зъби в нямо отвращение, явно при спомена за нещо противно. – Виждал съм много гадости в живота си, както и повечето колеги тук. Само че понякога си внушавам нещо и дори не си давам сметка колко ми се иска да е истина. Казвам си: "Знам точно какво е станало тук" или "Знам точно какво си мисли този боклук. Знам защо го е направил." Само дето понякога – не много често, но все пак се случва – всъщност не зная нищо, а само си мисля, че знам. Дори съм сигурен. Рисковете на професията, както се казва.