Точно срещу колата му се издигаше неосветена сграда, която приличаше на учебно заведение с широките си каменни стъпала и масивна порта, висока поне три метра. Фасадата бе класическа, обточена с колонада.
А после го видя.
Над високите елегантни колони в старогръцки стил, в средата на дългия фриз, който опасваше цялото четириетажно здание, под полускрития от сенките покрив бе гравирано мото, което едва се различаваше на оскъдната светлина: Deo et Patria.
Deo et Patria? Гимназия "Сейнт Джон Франсис"? Старото му училище? Какво, по дяволите...
Застина неподвижен, вторачен в тъмната каменна фасада. Примигна няколко пъти. Опитваше се да проумее ситуацията. Събудил се бе на пътническата седалка, съответно някой го бе докарал дотук. Кой? Нямаше представа. Нямаше и спомен да е шофирал или пък друг да е бил зад волана.
И защо точно тук?
Нямаше начин това да е съвпадение. Невъзможно бе да го докарат точно тук, точно на тази улица от хилядите в Манхатън, точно срещу училището, което бе завършил преди трийсет години – реномирано заведение, за което бе спечелил стипендия, до което бе пътувал всеки ден от дома си в Бронкс, което бе мразил и оттогава не бе посещавал. Училище, за което не говореше никога. Фактът, че бе учил в него, бе известен само на шепа хора.
Какво, за бога, ставаше тук?!
Отново огледа улицата и в двете посоки, сякаш очакваше от мрака да изникне някой познат и да му предложи съвсем просто обяснение. Никой не се появи. Върна се в колата си, но този път седна на шофьорската седалка. Намери ключа на таблото и изпита моментно облекчение – определено така бе по-добре, отколкото ако липсваше – но това не успя да го успокои, нито да укроти препускащите му мисли.
Соня! Може би Соня знаеше нещо. Възможно бе да се е чула с Джикинстил. Но ако Джикинстил бе отговорен за случилото се, ако той го бе упоил...
Дали Соня не бе замесена? Дали не му бе поставила капан?
Капан за какво? А и защо ѝ беше да го прави? Какъв бе смисълът? И защо да го докарват тук? Защо да си правят труда? Откъде знаеше Джикинстил къде е учил? И какво целеше? Да докаже, че може да получи всякаква лична информация за Гърни? Или да го накара да се замисли за миналото си? Да му напомни за нещо конкретно от тийнейджърските му години, за човек или събитие от онзи ужасен период в "Джон Франсис"? Да предизвика пристъп на паника у него? Но за какво му беше на световноизвестния колекционер Джей Джикинстил да прави подобно нещо? Идеята бе смехотворна!
От друга страна, загадките бяха много повече. Какви доказателства имаше, че мъжът, с когото се бе срещнал, действително е Джей Джикинстил? А ако беше някакъв самозванец, защо да замисля подобна сложна и трудно изпълнима измама?
А ако наистина го бяха упоили, какво бяха използвали? Дали бе нещо от рода на мощно успокоително или обезболяващо средство? Или пък беше лекарство като рохипнол, което имаше упойващо действие и водеше до амнезия – доста по-обезпокоителна възможност.
Или пък той самият имаше някакъв физически проблем? Острата дехидратация можеше да предизвика дезориентация, дори бели петна в паметта.
Но не и пълна липса на спомени за изминалите осем часа.
Тумор в мозъка? Емболия? Инсулт?
Възможно ли бе да е излязъл от къщата на Джикинстил, да се е качил в колата си и обхванат от някаква носталгична приумица, е подкарал към старото си училище, да е излязъл от колата и дори да е влязъл вътре?...
И после – какво? Върнал се е и може би е седнал на пътническото място, за да сложи или да извади нещо от жабката, след което е получил пристъп? Загубил е съзнание? Имаше ситуации, които можеха да доведат до припадъци и ретроактивна амнезия, да блокират спомените от времето преди и след пристъпа. Дали не бе това? Остра мозъчна патология? Проява на тежко заболяване, свързано с мозъка?
Само въпроси, които водеха до нови въпроси. И никакви отговори. Стомахът му се бе свил на топка, тежка като олово.
Надникна в жабката, но не забеляза нищо необичайно. Упътването за автомобила, няколко стари касови бележки и фактури за извършени поправки, фенерче, пластмасова капачка от бутилка за минерална вода.