Бученето на прахосмукачката на горния етаж се усили. Гърни хвърли последен поглед на помещението, след което тръгна към стълбището. Преполовил бе пътя до първия етаж, когато един ярък спомен го накара да се закове на място.
Мирисът на алкохол.
Малката чаша.
Господи!
Пое бързо обратно по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, вмъкна се във всекидневната и отиде до грамадното кожено кресло, където седеше Джикинстил при пристигането му. Същото кресло, от което немощният дребен мъж се бе изправил, подпирайки се с две ръце на облегалките. А тъй като наблизо нямаше масичка, на която да остави чашката с абсента...
Гърни протегна ръка към основата на гъстото тропическо растение. Ето я! Скрита от погледа от високия ръб на саксията и провисналите тъмни листа. Уви я внимателно в носната си кърпа и я прибра в джоба на якето си.
Минута по-късно вече седеше в колата си, питайки се какво да прави с чашата.
Глава 45
Едно любопитно куче
Фактът, че Деветнайсето районно полицейско управление се намираше само на няколко пресечки от тук, на Източна шейсет и седма улица, накара Гърни да се замисли за връзките си там. Познаваше поне пет-шест детективи, двама от тях – достатъчно добре, за да ги помоли за лична услуга. Щеше да се окаже в неловко положение. Евентуалното сваляне на отпечатъци от открадната стъклена чаша и сравняването им с тези в база-данните на ФБР изискваше да се даде входящ номер на случая, а това щеше да наложи известно шикалкавене – още по-неловко. Нямаше намерение да обяснява защо иска да научи повече за домакина си от обяд, но и не желаеше да съчинява някаква лъжа, която по-късно да му излезе през носа.
Реши да подходи по друг начин. Остави внимателно чашката в специалната поставка, сложи телефона на седалката до себе си, запали двигателя и се насочи към моста "Джордж Вашингтон".
Първото му обаждане бе до Соня Рейнолдс.
– Къде беше, по дяволите? И какво, за бога, правиш цял следобед?! – Тя бе ядосана, напрегната и по нищо не личеше да знае какво е станало през деня. Гърни реши, че това е добър знак, и малко се успокои.
– Чудесни въпроси, само че не знам отговорите на нито един от тях.
– Какво е станало? За какво говориш?
– Колко добре познаваш Джей Джикинстил? Какво знаеш за него?
– За какво става въпрос? Какво е станало, по дяволите?!
– Не съм сигурен. Във всеки случай нищо хубаво.
– Не разбирам.
– Какво знаеш за Джикинстил?
– Знам онова, което се говори в медиите. Купува скъпи неща, подбира много внимателно. Има огромно финансово влияние на пазара. Предпочита да остане анонимен. Не позволява да го снимат. Харесва му да държи в тайна подробностите за личния си живот, включително къде живее. Не казва дори дали е гей или не. Харесва му да има колкото се може повече неяснота. Малко е откачен на тема неприкосновеност на личния живот.
– Тоест ти никога не си виждала негова снимка и не си го срещала, преди да се изтърси в галерията и да ти каже, че иска да купи моите работи?
– Накъде биеш?
– Откъде си сигурна, че мъжът, с когото си разговаряла, наистина е бил Джей Джикинстил? Защото той ти е казал ли?
– Не. Тъкмо обратното всъщност.
– Казал е, че не е Джей Джикинстил?
– Каза, че името му е Джей. Само толкова – Джей.
– Тогава как...
– Продължих да питам, казах му, че ще е много трудно да работя с него, без да знаем пълното му име, че е абсурдно да не знам как се казва купувачът, когато става дума за толкова много пари.
– И той? Какво отвърна?
– Каза, че се казва Джей Джавитс.
– Като Джейкъб Джавитс? Бившия сенатор?
– Да, обаче произнесе името така, все едно току-що му бе хрумнало. Все едно трябваше да даде някакъв отговор, след като правя такъв проблем. Дейв, казвай! Защо, по дяволите, ме питаш това? Искам веднага да знам какво стана днес!
– Стана това, че... че цялата сделка се оказа празна работа. Мисля, че ме упоиха, а обядът беше някаква клопка. Нямаше нищо общо със снимките.
– Това е абсурдно!
– Да се върнем пак на този мъж. Казал ти е, че се казва Джей Джавитс, от което ти си заключила, че всъщност е Джей Джикинстил, така ли?
– Не, естествено, че не. Не ставай глупав. Докато коментирахме колко е красиво езерото, той спомена, че го вижда от стаята си. Попитах го къде е отседнал и той каза, че бил в един много хубав хотел. Все едно не искаше да разбера как се казва. Така че по-късно звъннах в "Хънтингтън", най-хубавия и скъп хотел в близост до езерото, и попитах дали имат гост, регистриран под името Джей Джавитс. Човекът на рецепцията се смути и се засуети с нещо, а после попита дали не съм сбъркала името. Казах му, че е напълно възможно – че вече остарявам и слухът ми съвсем не е като едно време, така че понякога не чувам правилно. Опитах се да го размекна.