Замисли се за двете аристократки, които обичаха заниманията сред природата – Мариан Елиът и Мелпомена; представи си Мелпомена, която рие пръстта зад бараката за дърва на Мълър; ръката на Кики, която се подава от земята като стара мръсна ръкавица. Както и за Карл. Карл. Карл с неговите коледни песни, който като нищо можеше да бъде обвинен в убийството на съпругата си. Разбира се, фактът, че главата ѝ бе отрязана, щеше да насочи вниманието на полицията към Хектор. Ако обаче Карл бе умен...
Дали бе открил за връзката ѝ с Хектор и бе решил да я убие по същия начин, по който Хектор бе убил Джилиан Пери? Не бе невъзможно, но бе малко вероятно. Ако Карл бе виновен, убийството на Кики щеше да се разглежда отделно от историята с "Мейпълшейд". Освен това щеше да означава, че е бил достатъчно ядосан, за да убие жена си, достатъчно трезвомислещ, за да имитира Хекторовия модус операнди, а същевременно достатъчно тъп, за да зарови трупа в плитък гроб в собствения си заден двор. Гърни бе ставал свидетел и на по-странни поредици от събития, но това не правеше подобен сценарий правдоподобен.
Подозираше, че за убийството на Кики Мълър има много по-добро и логично обяснение от гнева на ревнивия ѝ съпруг, нещо, което го свързваше пряко с по-голямата загадка в "Мейпълшейд". Когато сви от Баджър Лейн по Хигълс Роуд, вече се чувстваше почти нормално. Не че се канеше да запее от щастие, но поне разсъждаваше като детектив. А и не изпитваше желание да повърне.
До купчината тор, която отделяше порутената къща от порутената плевня на Калвин Хардън, бяха застанали собственикът и два негови татуирани клонинга. Мътните им погледи проследиха с ленива злоба колата на Гърни.
Почти очакваше по пътя към къщата на Аштън да мерне Мариан Елиът и Мелпомена (сега прочута след изравянето на погребани грехове), да стоят в строга поза на верандата си. Не забеляза нито една от двете. И от дома на Мълър не се виждаха признаци на живот.
Когато излезе от колата и стъпи на паркинг алеята в имота на Аштън, отново му направи впечатление английската атмосфера на мястото. То някак излъчваше богатство и спокойствие, достъпно само за отбрани. Вместо да тръгне направо към входната врата, той заобиколи и отиде до обвитата с бръшлян арка, през която се излизаше на широката поляна зад къщата. Макар храстите, които заобикаляха тревната площ, да бяха все още зелени, сред короните на дърветата вече се мяркаха жълти и червени отблясъци.
– Детектив Гърни?
Извърна се към къщата. Скот Аштън бе застанал на прага на отворената странична врата. Гърни се усмихна.
– Извинявам се, че ви безпокоя в неделя сутрин.
Аштън му се усмихна в отговор.
– Не бих и очаквал да правите разлика между работен и почивен ден, когато разследвате убийство. Има ли нещо конкретно, което...
– Всъщност чудех се дали не мога да огледам по-внимателно района около бунгалото.
– По-внимателно ли?
– Да. Имате ли нещо против?
– Нещо конкретно ли ви интересува?
– Надявам се да го позная, когато го видя.
Усмивката на Аштън бе точно толкова премерена, колкото и гласът му:
– Съобщете ми, ако имате нужда от помощ. Ще бъда в кабинета заедно с баща си.
Някои хора имат дневни, а други – кабинети, помисли си Гърни. Кой твърдеше, че американското общество е безкласово? Не ще да е бил човек, който живее в къща от котсуолдски камък.
Отиде до тревната площ отстрани на къщата, мина под арката и се озова на голямата поляна отзад. До този момент умът му бе така зает с най-различни мисли, че не бе забелязал колко хубав е денят – един от онези прекрасни есенни дни, когато промененият ъгъл на слънчевите лъчи, листата, които започваха да се обагрят в нови цветове, и абсолютната неподвижност на въздуха обединяваха усилията си да създадат един свят на хармония, неподвижност и безвремие. Свят, който не изискваше нищо от него и от чиято красота и покой му спираше дъхът. Както всички безоблачни моменти в живота на Гърни, и този бе съвсем краткотраен. Дошъл бе тук, за да се съсредоточи върху едно брутално убийство, да почувства атмосферата на местопрестъплението. Не да се наслаждава на времето.
Продължи към задната част на къщата, към просторното каменно патио и малката кръгла масичка – същата, на която бе седял Скот Аштън в онзи следобед преди четири месеца, когато куршум 257 калибър бе строшил чашата му за чай. Зачуди се къде е Хектор Флорес в този момент. Можеше да е навсякъде. Може би се криеше в гората, наблюдаваше къщата, следеше Аштън и баща му – а също и самия Гърни.