Вниманието на Гърни се насочи към бунгалото и онова, което се бе случило в деня на убийството, на сватбата. От мястото, където бе застанал, се виждаше предната част на бунгалото и една от страничните стени, както и част от гората, която Флорес трябва да е прекосил, за да захвърли мачетето на мястото, където го бяха открили впоследствие. През май дърветата вероятно тъкмо са се разлиствали, а в момента листата им оредяваха, следователно видимостта в горичката вероятно е била като сегашната.
Както бе правил неведнъж през изминалата седмица, Гърни си представи един добре сложен латиноамериканец, който се покатерва на перваза и се измъква през задния прозорец, а после дриблира като футболист между дърветата и бодливите храсти. Стига на около сто и трийсет-сто и четирийсет метра навътре в горичката и скрива окървавеното мачете под набързо събрани листа. А после... после какво? Нахлузва найлонови терлици на краката си? Или пък напръсква обувките си с някакъв химикал, за да не могат кучетата-следотърсачи да проследят миризмата му? И да продължи безпрепятствено до друго място в гората или до пътя отвъд нея, където Кики Мълър го чака с колата си и го откарва, преди полицията да е пристигнала? Или пък го завежда в собствената си къща? Където той я убива и заравя зад бараката за дърва... Само че защо? Какъв бе смисълът? А може би Гърни си задаваше неправилен въпрос, изхождайки от предположението, че въпросният сценарий има някакъв смисъл? Ами ако приемеше, че не става дума за логика, а за патология? Че мотивите за случилото се са резултат от някаква извратена фантазия? Нямаше смисъл да разсъждава в тази насока. Нямаше как да проследи логиката на събитията, ако такава липсваше. Освен това имаше усещането, че зад паравана на безумна ярост и откровена лудост в действителност се крие някаква логична последователност.
Защо тогава мачетето бе прикрито само отчасти? Изглеждаше безсмислено да засипваш острието с листа, а дръжката да оставиш открита. Поради някаква причина именно това дребно противоречие го притесняваше най-силно. А може би "притесняваше" не бе правилната дума. В действителност много обичаше противоречията, защото от опит знаеше, че тъкмо те се явяват нишката, която водеше до истината.
Седна на масата и се загледа в гората, като се опита да си представи откъде бе минал бягащият мъж. Видимостта към тези сто и четирийсет метра от бунгалото до мачетето бе минимална. Пречеха му не само листата на дърветата, но и ивицата рододендрони, която отделяше поляната от лехите с цветя. Гърни се опита да прецени колко навътре се вижда и установи, че не много – човек можеше съвсем лесно да мине по пътя на Флорес, без да бъде забелязан от хората на поляната. Всъщност най-далечният предмет, който успя да съзре през растителността, бе тъмният ствол на една череша. При това виждаше само малка част от дънера през пролука в храстите отпред, широка приблизително десетина сантиметра.
Вярно, че въпросната видима част от дървото попадаше в евентуалната траектория на Флорес от другата страна на пътеката, по която би трябвало да е притичал. На теория бе възможно, ако някой е гледал към гората, да мерне за части от секундата преминаващия оттам човек. Но едва ли би отдал значение на видяното. А и вероятността някой да е гледал точно натам в онзи момент бе...
Исусе Христе!
Очите на Гърни се разшириха. За малко щеше да пропусне нещо толкова очевидно!
Вгледа се внимателно през короните на дърветата в грапавия черен ствол на черешата. След това, без да го изпуска от поглед, тръгна към него. Прекоси каменния заден двор, после мина през цветната леха, в която бе паднал Аштън след излизането си от бунгалото, и през ивицата рододендрони навлезе в горичката. Движеше се по траектория, приблизително перпендикулярен на онази, по която предполагаше, че е тичал Флорес от бунгалото до мястото на мачетето. Искаше да се увери, че няма начин той да не е минал пред черешата.
Когато стигна ръба на стръмното дере, което си спомняше от първия си оглед на горичката преди два дни, подозрението му се потвърди. Дървото растеше от другата страна на дола, който бе дълъг и доста дълбок, а склоновете му бяха почти отвесни. За да мине човек зад черешата, би трябвало да прекоси дерето поне два пъти – трудна задача, която би отнела твърде много време. Невъзможно бе да стане за краткото време, преди цялото място да се изпълни с хора след откриването на тялото. Освен това следата от миризма бе оставена по отсамната страна на дола, не по отсрещната. Това означаваше, че всеки, който отива от бунгалото до мястото на мачетето, би трябвало да мине пред дървото. Просто нямаше друг начин.