– Излиза, че има грешка в уравнението, само че не мога да я открия – обясни Гърни.
През следващия час и половината групичката го разпитваше за времевото кодиране на видеозаписа и доколко достоверно е то, дали не са изпуснати отделни кадри, къде точно се намира черешата спрямо бунгалото, мястото на мачетето и дерето. Извадиха скиците на местопрестъплението, предаваха си ги един на друг и задълбочено ги изучаваха. Разправяха си вицове за "легендарните" умения и постижения на екипите, работещи с кучета-следотърсачи. Обсъждаха други варианти за изчезването на Флорес, след като се е отървал от оръжието на убийството; за възможното съучастие на Кики Мълър, кога и защо е била убита. Обсъдиха няколко други хипотези за психопатологията на убиец, който отрязва главата на жертвата си. В крайна сметка обаче не се приближиха до разкриването на загадката дори с една стъпка.
– И така – обобщи Родригес възможно най-просто основната неразрешима мистерия, – според Дейв Гърни можем да сме абсолютно сигурни в две неща. Първо, Хектор Флорес е трябвало да мине пред черешата. Второ, няма начин да е минал пред черешата.
– Много интересна ситуация – заяви Гърни, наелектризиран от това противоречие.
– Май е най-добре да си починем малко и да обядваме – обяви капитанът, но при него се усещаше по-скоро раздразнение, отколкото въодушевление.
Глава 52
Факторът "Флорес"
Гърни не беше привърженик на обяда като светско събитие. Той не беше социално животно и странеше от хората толкова, колкото бе възможно за един женен мъж. И така, вместо да се струпат в столовата, всички се разпръснаха с намерението да посветят определения за почивка половин час на телефоните си "Блекбъри", лаптопите и прочее средства за комуникация.
Той самият щеше да е по-доволен, ако можеше да прекара тези трийсет минути в компанията на колегите си, вместо да седи сам на ледената пейка пред сградата. Но ето че стоеше тук и се опитваше да осмисли последното съобщение, което бе получил – очевидно отговор на неговото "Кажи ми още".
Новото съобщение гласеше: "Ти си такъв интересен човек, трябваше да се сетя, че дъщерите ми много ще те харесат. Толкова е хубаво, че дойде в града. Следващия път те ще дойдат при теб. Кога ли? Кой би могъл да каже? Те искат да бъде изненада."
Гърни гледаше втренчено думите, макар че те брутално го връщаха към смущаващите усмивки на онези млади жени, към наздравицата със светлото "Монтраше", към страховитата черна стена на амнезията.
Помисли си дали да не му прати друго съобщение, което да започва със "Скъпи Сол...", но реши да не разкрива, че знае каква е истинската самоличност на човека, изиграл ролята на Джикинстил. Поне засега. Нямаше представа дали това е важен коз, но във всеки случай не искаше да го проиграва, преди да разбере какво представлява играта. Освен това тази карта му даваше някакво чувство за власт, макар и незначителна. Беше като да носиш джобно ножче, когато отиваш в опасен квартал.
Когато влезе отново в заседателната зала, искаше възможно най-бързо да се съсредоточи върху случая "Пери". Клайн, Родригес и Уиг вече бяха заели местата си. Андерсън тъкмо отиваше към масата, без да изпуска от очи чашата кафе в ръцете си. Толкова я бе напълнил, че всяка стъпка представляваше предизвикателство. Блат пък бе застанал до малката масичка и се опитваше да изцеди последни капки черна течност от каната. Хардуик не се виждаше.
Родригес хвърли поглед на часовника си:
– Време е, хора. Някои от нас са тук, други ги няма, но това си е техен проблем. Да видим обобщения доклад след разговорите със семействата. Бил, ти си на ход – докъде стигнахте?
Андерсън остави кафето си на масата с концентрацията на човек, който обезврежда бомба.
– Добре – заяви той, седна, отвори някаква папка и започна да проучва и подрежда документите в нея. – Така. Ето какво сме свършили. Започнахме със списък на всички, завършили "Мейпълшейд" през двайсетте години, откакто функционира училището, после стеснихме кръга на търсене и съставихме нов списък със завършилите през последните пет години. Точно преди пет години ориентацията на училището се е променила. Вместо младежи с общи поведенчески проблеми, са започнали да приемат основно момичета със склонност към сексуално насилие.
– Извършителките осъдени ли са били?
– Не. Във всички случаи са се намесили членове на семейството, психолози-терапевти и лекари. Възпитаничките на "Мейпълшейд" са, най-общо казано, болни и извратени момичета, чиито семейства гледат да не ги осъдят като малолетни престъпници. Или пък просто искат да ги махнат от града или къщата си, преди някой да надуши какви ги вършат. Родителите ги изпращат в "Мейпълшейд", плащат таксата за обучение и се надяват Аштън да разреши проблемите им.