– Не става дума за такова нещо. Казвам, че Болстън трябва да разбере, че смъртоносната инжекция няма да му се размине, освен ако не ни окаже пълно съдействие. При това на мига.
– И ако се съгласи да ни сътрудничи?
– Ако го направи – но откровено и без да спестява нищо – прокуратурата може да му даде по-различна присъда.
– Доста трудна сделка.
Тонът на Стимел подсказваше, че ако той е на мястото на прокурора във Флорида, сделка нямаше да има.
– Истината е – продължи Гърни, – че съдействието на Болстън може да е единственият ни шанс.
– Единственият ни шанс за какво?
– Изчезнали са куп момичета. Ако не пречупим Болстън, не мисля, че ще намерим жива някоя от тях.
Напрежението от скорострелните развития през деня се отрази на Гърни през втората половина от полета към дома. Умът му започна да изключва. Равномерното бучене на двигателите го унасяше и откъсваше от реалността. Не след дълго в главата му нахлу поток от неприятни спомени и несвързани сцени, за които не се бе сещал повече от десетилетие: посещенията във Флорида, след като родителите му се бяха преместили от Бронкс и бяха наели малка къщичка в Магнолия – градче, което олицетворяваше упадъка, безсъдържателността и пустотата; кафява американска хлебарка с големината на мишка, която се шмугва в слоя гниещи листа на верандата на малката къща; чешмяната вода, която имаше вкус на пречистена канална, но родителите му настояваха, че няма никакъв вкус; случаите, когато майка му го дръпваше настрани, за да му се оплаче горчиво и през сълзи от брака си, от баща му, от егоизма на баща му, от мигрените си, от сексуалната си незадоволеност.
През остатъка от полета неспокойните сънища, мрачните спомени и все по-сериозното обезводняване го докараха до състояние на тревожна депресия. Веднага щом слезе от самолета в Олбъни, си купи еднолитрова бутилка минерална вода независимо от твърде надутата ѝ цена. Изпи половината, докато вървеше към тоалетната. Влезе в кабинката за инвалиди, която бе достатъчно просторна, и свали новите си дънки, поло и мокасини. Отвори кутията от "Джакомо Емпориум", която бе разнасял със себе си през цялото време, извади от нея собствените си дрехи и ги облече. После прибра новите в кутията и на излизане от кабинката я изхвърли в кошчето. Отиде до мивката и изплакна гела от косата си. Подсуши я, доколкото можа, с хартиена кърпа от апарата. После се вгледа в отражението си в огледалото, сякаш за да се увери, че отново е себе си.
Плати таксата си за паркинг (дванайсет долара) и хвърли поглед на часовника в будката: точно 18:00. Раираната жълто-черна бариера се вдигна и той пое на запад по шосе 88. Късното следобедно слънце напичаше през предното стъкло на колата.
Когато след около час стигна разклона за магистралата, която прекосяваше северната част на Кетскилс и отиваше към Уолнът Кросинг, вече бе изпил водата и се чувстваше по-добре. Винаги се бе чудил как нещо толкова просто и естествено – а по-просто от водата нямаше – успяваше да успокои ума му. Възстановяването му продължи и когато той стигна тесния път, който криволичеше нагоре през хълмовете до къщата му, вече се чувстваше почти нормално.
Влезе в кухнята и завари Мадлин да вади от фурната изпускаща пара тава. Тя остави съда върху печката и го погледна изпод вдигнатите си вежди.
– Леле, каква изненада! – заяви тя по-скоро саркастично, отколкото учудено.
– И аз се радвам да те видя.
– Случайно да имаш желание да вечеряш?
– Оставих ти бележка тази сутрин. В нея пишеше, че ще се прибера за вечеря – и ето ме, тук съм.
– Поздравления – каза тя, посегна да извади втора чиния от шкафа над главата си и я сложи на плота до първата.
– Май трябва да опитаме отначало – каза той с присвити очи. – Дали да не изляза и да вляза отново?
Мадлин му отвърна със същия поглед, само че по-дълъг. След миг омекна:
– Не, прав си. Прибра се. Вземи си нож и вилица и да сядаме да вечеряме. Гладна съм.
Напълниха чиниите си с печени зеленчуци и пилешки бутчета и ги отнесоха на облата маса до френските прозорци.
– Май е достатъчно топло, за да отворим – предложи тя.
Гърни изпълни молбата ѝ.
Отвън нахлу сладък, уханен въздух. Мадлин затвори очи и на лицето ѝ бавно се разля усмивка. На бузите ѝ се появиха бръчици. На Гърни му се стори, че чува тихото, нежно гукане на тъгуващи гълъби откъм дърветата от другата страна на ливадата.
– Колко е хубаво! – каза тя почти шепнешком.
Въздъхна щастливо, отвори очи и започна да се храни.