Доникъде обаче нямаше да стигне, като се проклинаше за провалите си. Трябваше да направи нещо. Но какво?
Иззвъняването на телефона върху кухненския бюфет му донесе отговора.
Обаждаше се Шеридън Клайн, преливащ от мазен ентусиазъм:
– Дейв! Радвам се, че вдигна. Скачай на коня, приятел. Нужен си ни на секундата!
– Какво става?
– Става това, че Боби Бекър от Палм Бийч откри яхтата на Болстън, точно както предрече ти. Отгатни какво друго намери.
– Не си падам по гаданията.
– Ха! Всъщност ти направи дяволски сполучлива догадка за тази лодка – и за вероятността криминалистите от Палм Бийч да намерят нещо на борда ѝ. Е, намериха. Миниатюрно петно кръв... чрез което бе направен ДНК-профил... което почти съвпадна с друг профил от система за ДНК-данни на ФБР... което пък накара господин Болстън да обърне плочата. Или поне да преосмисли правната си стратегия. Сега двамата с адвоката му превключиха на режим "пълно сътрудничество, за да се избегне смъртоносната инжекция".
– Върни се назад за секунда. Каза, че профилът почти е съвпаднал с друг от системата – чие име изникна?
– Стана като с Мелани Стръм – роднинска връзка от първа степен, в този случай, осъден педофил на име Дуейн Доукър. Три месеца преди Мелани е изчезнало момиче на име Ким Доукър, пак от "Мейпълшейд". Дуейн Доукър е по-големият брат на Ким. Адвокатите на Болстън може и да са достатъчно добри, за да измислят нещо и да го измъкнат за убийството на едно момиче, но не и на две.
– Удивително е как едно петънце кръв може да промени всичко – каза Гърни. – Сега какво?
– Днес следобед Бекър ще проведе официален разпит на Болстън, на който той се съгласи. Поканиха ни да участваме чрез конферентна връзка. Гледаме разпита на компютърния монитор и предаваме всички въпроси, които искаме да бъдат зададени. Настоях да те включат.
– Каква е моята роля?
– Да зададеш правилния въпрос в правилния момент? Да разбереш доколко е готов да съдейства? Ти най-добре познаваш тоя изрод. Хей – като говорим за изроди – чух, че си имал малък инцидент в къщата си, незаконно влизане.
– Може да се нарече така. Малко стряскащо отначало, но... Сигурен съм, че ще го разнищим.
– Изглежда, че някой не иска да работиш по случая – това ли е причината според тебе?
– Не знам какво друго може да бъде.
– Е... можем да го обсъдим, като дойдеш тук.
– Да.
Всъщност Гърни нямаше никакво желание да говори за това. Откакто се помнеше, винаги избягваше да обсъжда каквото и да било, свързано със собствената му уязвимост. Именно този неадекватен метод на контрол на пораженията го възпираше да сподели с Мадлин страховете относно рохипнола.
Видеооборудването в полицейската академия бе по-ново от това в Бюрото по криминални разследвания, затова всички се събраха в телеконферентния център на академията малко преди два същия следобед. "Центърът" представляваше конферентна зала, в която основният апарат бе С-монитор, монтиран на предната стена. Срещу екрана бе поставена полукръгла маса с дузина столове. Гърни познаваше всички присъстващи. Някои, като Ребека Холдънфийлд, се радваше да види повече от други.
С облекчение забеляза, че всички са погълнати от очакването на онова, което предстоеше да се случи – твърде погълнати, за да започнат да разпитват за куклата и какво би могла да означава тя.
Сержант Робин Уиг седеше на отделна малка маса в един ъгъл на стаята, с два отворени лаптопа, мобилен телефон и клавиатура, с която, изглежда, контролираше монитора на стената. Щом затрака по клавишите, на екрана се появиха поредица дигитални изображения и цифрови кодове, после той оживя и образът с висока разделителна способност бързо се превърна в център на внимание.
На екрана се виждаше стандартна стая за разпити с бетонни стени. В центъра ѝ имаше сива метална маса. От едната ѝ страна седеше детектив Боби Бекър, а срещу него имаше двама мъже. Единият изглеждаше като излязъл от статия на списание "Джентълменс Куотърли" за най-добре облечените адвокати в Америка. Другият беше Джордан Болстън, в когото бе настъпило съкрушително преображение. Беше потен и разрошен, тялото му бе прегърбено, устата му – леко отворена, а пустият поглед на хлътналите му очи беше прикован върху масата.
Бекър се обърна енергично към камерата.
– Почти сме готови да започнем. Надявам се, че се чуваме високо и ясно. Моля, потвърдете – каза той и се вгледа в екрана на лаптопа, поставен срещу него на масата.