– Как точно си представяш тоя тип, дето му викаме Хектор Флорес? – попита Хардуик.
– Лицето му ли имаш предвид?
– Всичко. С какво си представяш, че се занимава?
– Ами представям си го застанал гол в поза от йога в беседката на Аштън.
– Разбираш ли сега какво имам предвид? – каза Хардуик. – Прочел си за това в резюметата от разговорите, нали? Обаче сега си го представяш толкова живо, все едно ти самият си го видял.
– Това е нещо, което правим непрекъснато – сви рамене Гърни. – Умовете ни не само свързват точките от пунктира, ами дори създават нови точки. Както сам каза, Джак, така сме устроени – обичаме историите, обичаме да навързваме нещата.
След миг му хрумна нещо, което сякаш нямаше връзка с темата:
– Кръвта още влажна ли беше?
Хардуик примигна:
– Коя кръв?
– Кръвта върху мачетето. Кръвта, за която преди минута заяви, че няма как да е направо от местопрестъплението, защото мачетето не е оръжието на убийството.
– Естествено, че беше влажна... тоест така изглеждаше. Чакай да помисля. Онази част, която видях, изглеждаше влажна, обаче върху нея бяха полепнали пръст и листа.
– Господи! – прекъсна го Гърни. – Може би това е причината...
– Причината за какво?
– Флорес да зарие мачетето, макар и само наполовина. Зарил е острието под слой влажни листа и почва.
– За да не засъхва кръвта по него?
– И за да не се окисли по различен начин от кръвта край тялото в бунгалото. Ако кръвта по мачетето е била във видимо по-напреднал стадий на окисляване от онази по сватбената рокля на Джилиан, ти или лабораторните техници със сигурност щяхте да забележите. Ако кръвта по мачетето е била по-стара от кръвта по жертвата...
– ...щяхме да разберем, че то не е оръжието на убийството.
– Именно. Обаче влажната почва върху острието би забавила засъхването на кръвта и би прикрила окисляването и видимата разлика в цвета.
– А и в лабораторията не биха забелязали подобно нещо – вметна Хардуик.
– Не, разбира се. Анализът на кръвта е бил направен най-рано на следващата сутрин, а по това време разлика от един или два часа не би могла да бъде засечена – освен ако не направят специален тест за установяване именно на този фактор. Само че няма причина да го правят, ако ти или съдебният патолог не го предложите.
Хардуик бавно кимаше. Погледът му бе едновременно остър и замислен:
– Това буквално слага кръст на предположенията ни... но накъде ни води?
– Ха! Добър въпрос – бе коментарът на Гърни. – Може да е просто още един признак, че всички първоначални предположения са били грешни...
Деловият женски глас, който звучеше от джипиеса, упъти Гърни да кара още 800 метра направо, а после да завие вляво.
Завоят бе отбелязан с прост черно-бял знак върху черен дървен стълб: "ЧАСТЕН ПЪТ". Тясната, гладко павирана алея минаваше през борова горичка. Клоните на дърветата от двете страни се спускаха ниско и създаваха усещането за изкуствено оформен градински тунел. След още осемстотин метра минаха през отворена порта във висока телена ограда и спряха пред пропускателен пункт, чиято бариера бе спусната. Будката бе много представителна, облицована с кедрови плоскости. На стената откъм Гърни имаше елегантна табела в синьо и златисто, на която пишеше: "Академия-пансион "Мейпълшейд". Посещения само след уговорена среща." От будката излезе набит мъж с рядка сива коса. Черните панталони и сивата риза създаваха впечатлението за неофициална униформа, а погледът му бе характерен за пенсиониран полицай – неутрален и преценяващ.
– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита той с учтива усмивка
– Дейв Гърни и детектив Джак Хардуик, полиция на щата Ню Йорк. Тук сме да се видим с доктор Аштън.
Хардуик извади портфейла си и протегна ръка през прозореца, за да покаже картата си от Бюрото за криминални разследвания.
Пазачът я разгледа внимателно и изражението му стана кисело:
– Добре, останете тук, а аз ще се обадя на доктор Аштън. – Без да изпуска посетителите от поглед, набра някакъв номер на телефона си и каза: – Господине, детектив Хардуик и господин Гърни са дошли за среща с вас. – Пауза. – Да, тук са в момента. – Пазачът ги стрелна нервно с очи, след което отново каза: – Не, с тях няма други. Да, господине, разбира се.
После подаде телефона на Гърни, който притисна слушалката към ухото си.
Говореше Аштън:
– Детективе, боя се, че в момента съм зает. Не съм сигурен, че ще мога да...